„Синхроничността, съвпадението, това е съзнателно възприемане в нашето четиримерно пространство-време на едновременното проявление, случващо се в нивата, по-високи от нашето. Всичко е синхроничност. Всеки единичен обект, всеки един човек, всеки звук, взаимодействие, всеки уличен шум, всеки лист на дървото, броят на листата, цвета на листата, всичко се случва с причина, няма случайности.

Всяко едно нещо, да речем, вие сте в задръстване: колата до вашата, колко точно е разстоянието от нея от вашата, дали е отзад или отпред, цвета и, как светлинните лъчи се отразяват в нея – нищо не е случайно! Нито един детайл!
Вие привличате в живота си всяка частица прах, всеки един атом, всичко! Без изключение!

Първо: осъзнайте, че всичко е синхроничност.

Второ: действайте според нея с интегритет.

Едно-две. Действието винаги генерира повече осъзнаване, че всичко е синхронично, което пък дава все повече възможности да действате така. Двете са взаимно пораждащи се, едното поражда другото и обратното в увеличаваща се амплитуда към безкрайността.“  ~Башар~

…………………………………………………………………………..

Из „Холографската вселена“ от Майкъл Талбът*

„Един от големите приноси на Юнг е определянето на понятието синхроничност. Синхроничностите са съвпадения, които са така необичайни и толкова значими, че едва ли могат да бъдат приписани на случайността. Всеки от нас е преживял синхроничност в някакъв момент от своя живот, например когато научим странна нова дума и след това я чуваме по новините няколко часа по-късно или когато размишляваме по някаква тъмна и неясна тема и след това забележим други хора да говорят по нея.

 

Юнг се натъква на много такива значими съвпадения по време на своята психотерапевтична работа и отбелязва, че те почти винаги съпровождат периоди на емоционална интензивност и трансформация: фундаментални промени във вярата, неочаквани и нови прозрения, смърт, раждане, дори професионални промени. Той забелязва, че те достигат върха си, когато новото разбиране или прозрение се появи на повърхността на съзнанието на пациента. Когато новите идеи стават по-широко известни, други терапевти започват да описват своите собствени преживявания със синхроничността. Юнг се убеждава, че синхроничностите не са случайни произшествия, а са факт, свързан с психологическите процеси в индивидите, които ги преживяват. Тъй като той не може да разбере как нещо, което се случва дълбоко в психиката, може да причини събития или серия събития във физическия свят, най-малкото в класическия смисъл, той предполага, че някакъв нов принцип трябва да бъде включен, един акаузален свързващ принцип, досега неизвестен за науката.

Когато Юнг издига за пръв път тази идея, повечето физици не я приемат на сериозно (въпреки че един изтъкнат за времето си физик, Волфганг Паули, намира идеята за достатъчно значима, тъй че става съавтор на Юнг за една книга по темата, озаглавена Интерпретация на природата и душата). Но щом се установява съществуването на нелокални връзки, някои физици придават на идеята на Юнг друг вид, физикът Пол Дейвис заявява: „Тези нелокални квантови ефекти са всъщност форма на синхроничност, в смисъл, че те установяват връзка – по-точно взаимна зависимост – между събития, за които всяка форма на причинно-следствена връзка е забранена.

Друг физик, който приема синхроничността сериозно, е Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време.

Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини“ в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.

Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност“.

Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.“

*Майкъл Коулман Талбът (Michael Coleman Talbot) (1953 – 1992) е американски автор на редица книги, които правят паралел връзка между древния мистицизъм и квантовата механика. Авторът предлага холографския модел на Вселената като обяснение за паранормалните явления.За обосноваване на своята теория Талбът се позовава на Дейвид Бом, Карл Прибрам, Карл Юнг и Станислав Гроф. Все повече учени вече смятат холографския модел за научно-обоснован и обясняващ неща, които съвременната наука не може да обясни.

Don`t copy text!