Минаваме през алеите на живота, където някой винаги очаква да ни срещне- за да ни научи на нещо или пък, за да самият той да получи урок от нас. Някои хора влизат в ритъма на нашата походка и успяват да вървят редом до нас, до самия край…други пък непрестанно ни гонят или ни принуждават ние да бъдем гонещите. Надпревара, в която рано или късно на следващия ъгъл гонения или гонещият се препъва и пада. Остава там, за да дочака следващия си спътник.
Често пъти този, който продължава да върви, непрестанно се обръща назад с надеждата, че не е сам; че някой все още го гони и поддържа илюзорното чувство за сигурност и присъствие. Така гледайки към миналото, пропуска да забележи тези, които се задават от бъдещето. Тези, които на този етап от пътя, имат мисията да ни отведат още по-напред, към израстването ни, като личности и да ни приближат към осъществяването на мечтите ни.
Взаимоотношенията между хората са деликатна тема. И може би един от най-силно влияещите фактори, които определят възхода и падението на човешкия живот.
Гледаме на взаимоотношенията през една доста изкривена призма, резултат от егоистичната ни привързаност и липса на по-дълбоко разбиране за случващото се.
Аз смятам, че взаимоотношенията ни с останалите, отразяват това, което сме в момента. Каквито сме ние, такива хора срещаме. Колкото повече се развиваме, като личности, толкова по-истински хора, ще се задават от бъдещето и толкова повече смисъл ще внасят в живота ни.
Често пъти страдаме и се самосъжаляваме, че трябва да оставим хора от миналото зад гърба си, а в същото време пренебрегваме факта, че тези раздели може би не са наказание, а подарък; не са лишение, а по-скоро възможност.
Защото, когато имаш ясна визия за живота си, когато всеки ден даваш всичко от себе си, за да се развиваш, да бъдеш повече, тогава животът откликва на твоето желание. Тогава Вселената се пренарежда специално за теб, така че да те срещне с тези, които ще те научат на това, от което имаш нужда, за да се превърнеш в личност достатъчно способна и отговорна, за да постигне целите си.
Понякога израстването е съпътствано от много раздели, просто защото не винаги хората от миналото успяват да вървят с твоето темпо… или пък ти с тяхното. Тогава взаимоотношенията ви не биха могли да съществуват. Не и пълноценно. Това на сила да поддържаш такива взаимоотношения, заради детинска сантименталност или пък егоистична привързаност, е равнозначно на това взаимно да се ограбвате. Взаимно да се лишавате от възможността да срещнете хората, които ще ви поднесат необходимите уроци.
Преди раздялата с хората ме плашеше. Караше ме да се чувствам ограбена, самотна и сякаш ме поставяше в задънена улица. Където, ако вървиш напред, рано или късно стигаш до стена и трябва да се обърнеш , назад- към миналото, където този път никой нете чака и оставаш да разчиташ на себе си.
Сега разделите не ме плашат. Сега знам, че в живота си ще срещам много хора и ще има моменти, когато ще ми се струва, че няма начин те да напуснат живота ми. А утре, бъдещето ще ми е подготвило изненада и ще ме опровергае. Ще изтръгне от ръцете ми, чупливата сигурност, която съм си създала и отново ще ме принуди да вървя сама…до следващата среща.
Но не защото нямам късмет, а защото този човек, вече няма място в моя живот, нито аз в неговия. Хората в живота ни, имат предназначението да „излекуват” слабостите ни и да подсилят силните ни страни. Някои от тях са непрестанен източник на уроци и вдъхновение…други се изчерпват. Тогава са принудени да си тръгнат. Защото да останеш, когато няма какво да дадеш, означава да обречеш себе си и другите на посредствено съществуване; липса на възможност за развитие, удовлетворение, щастие и споделеност.
Защото взаимоотношенията са нещо, като стълбичка и всяка следваща среща, ти дава възможност да се изкачиш по-нагоре в йерархията на живота.
Защото срещаш и напускаш хората в живота си, тогава, когато дойде времето да минеш на горното стъпало; когато настъпи моментът да разшириш стеснения си мироглед и да получиш една нова, различна гледна точка.
Защото винаги, когато си дадеш достатъчно време, за да си припомниш миналото, осъзнаваш, че това, което си в момента, няма общо с това, което си бил преди години; че хората, които в миналото са те вдъхновявали, приемали; хората, които са ти създавали сигурност и усещане за споделеност, днес не биха могли да те накарат да се чувстваш така. Просто, защото с всяка капка време всички се променяме… незабележимо. Но разстоянието на годините отчита всяка една минимална промяна в нашата същност и ден след ден я натрупва…ден след ден ни пренарежда в йерархията на живота и ни поставя там, където принадлежим.
Инес Субашка
Източник:inspiredfitstrong