Хората напускат живота ни, така е устроен. Губим приятели, роднини, а понякога и себе си. Как да се справим с това, без да губим смелост и състрадание? Загубата в живота ни е нещо неизбежно – целият въпрос е как да успяваме да оцелеем и да ги осмислим. Ето някои видове загуби, които рано или късно се сблъскваме с нас.

  1. Приятел, който се оказа ненадежден.  Всеки от нас е имал опит поне веднъж, а някой повече от веднъж. Един такъв приятел, с когото можехме да се смеем или да плачем заедно, да работим рамо до рамо, но все пак някъде дълбоко, чисто интуитивно, чувствахме, че той не е изцяло на наша страна. Може да е много приятен човек. Може би той не е искал да ни нарани. И все пак в даден момент той го направи.
  1. Приятел, когото не можем да оценим.  Когато сме твърде млади, невинаги разбираме, че старите приятели са тези, които могат да ни напомнят какви сме били тогава. Големите успехи в кариерата и живота, не отменят интимността с онези, които ни помнят в началото и дори ни помагат да видим какъв път сме изминали. Когато си млад не знаеш, че в приятелството има по-важни неща от кариерно израстване или новите приятелства. По-късно разбираш и осъзнаваш колко ценни са били определени хора от миналото и съжаляваш за прекъснатите връзки защото рядко може да се възстанови такова приятелство, даже и да положиш усилия.
  1. Човек, когото не можем да пуснем в живота си.
    Затворете очи за момент и си го представете. Няма нужда да казвате името му на глас. Може би сте женени. Или той е женен. Или и двамата не сте свободни. В своите фантазии понякога си мечтаете какъв би бил животът с него. В действителност обаче не сте готови да унищожат благополучието си в момента, заради него. Когато очите ви се срещнат, и двамата разбирате нереалността на такива мечтания. Понякога дори си мислите: „Какво толкова страшно, ако си позволим нещо повече?” Но вие знаете отговора и обикновена пазите дистанция. Оставете тази фантазия. Тя няма да продължи дълго. Сега отворете очите си и помислете колко щастливи сте сега.
  1. Загуба, която не сте очаквали.
    Както каза Буда: „Животът е страдание”. Да обичаш значи и да губиш. Естественият ред на нещата е такъв, че губим родителите си, като правило, когато ние вече сме възрастни. Разбира се, това не винаги е така. Можем да изгубим близък неочаквано. Тези внезапни загуби, остават в нас наранявания, които стават част от нашето същество. Всеки звук или миризма може незабавно да ни върне към спомена за този човек и неговата загуба. Нашата уязвимост не е отминала, напротив – тя си стои в душата, но тя е толкова красива, толкова човешка.
  2. Загуба, която става все по-приближаваща
    Най-често това са родителите ни. Нерядко смъртта идва бавно, с разбирането, че наближава. Но това не намалява ни най-малко загубата. Това е смърт, простряна във времето, ние го предвиждаме и си представяме живота без този човек. Ние свикваме да живеем с такава скръб. Принудени сме да живеем, често чувствайки се безпомощни. Това е най-трудната уязвимост, но все пак красива и човешка.
  3. Нашият психотерапевт, учител, ментор, гуру, от когото вече не се нуждаем.
    Има отношения, които имат „срок на годност“ или поне трябва да бъдат. Нашите взаимоотношения с психотерапевта (учител, гуру) имат много специфична задача – те трябва да ни помагат да израстваме и когато това се случи, връзката трябва да приключи. В някои случаи тази близка връзка с човек, който е направил толкова много за нас, може да се превърне в нещо друго, например в приятелство. Взаимоотношенията с терапевта или учителя в началото са неравноправни, но новите взаимоотношения (ако изобщо се случат) ще бъдат изградени върху равенство.
  4. Човекът, който искахме да бъдем.
    В детството мечтаех да станем известни, богати, успешни. Може би дори ще имаме собствен самолет, влиятелни приятели. Но нещата невинаги се случват именно така. По-важното е да изградим живот, макар и несъвършен, дори и сложен, но удовлетворяващ за нас – защото така изграждаме себе си. Но за да го постигнем, трябваше да се разделим с фантазиите, извлечени от лъскавите списания. Да се откажем от пресилени идеи за това кой съм аз.За да живеем пълноценно, ще трябва да загубим версията за себе си, която си въобразявахме, да я изоставим, защото вече нямаме нужда от нея. И я заменим с друга – лично нашата. Постигната с труд, с усилие, с постоянство, с вяра и с доза идеализъм.

Автор Дани Шапиро/ danishapiro.com