Руският журналист Андрей Мартинов, подготвяйки документален филм за Паулу Коелю, се е срещал нееднократно със знаменития бразилец, чиито книги се продават в милионен тираж по целия свят. Филмът „Беседи с Коелю“ е разказ за удивителната съдба на писателя, който сам казва, че всички негови книги са „отражение на движенията“ на неговата душа.
Ето фрагменти от диалозите на Андрей Мартинов и Паулу Коелю.
Арфа
В Мадрид Паулу ми назначи среща в хотел „Риц“. Разкошен хол, театрален полюлей в бара с огромни огледала, където сервират кафе за пет долара. Свирят на арфа. Зад инструмента не е жена с разпуснати коси, както е прието у нас, а възпълен мъж на средна възраст…
И ето: човекът — символ за цяло едно поколение латиноамериканци — участници в реални и измислени революции, човекьт седял три пъти в затвора, подлаган на мъчения, преди тридесет години — рокзвезда, знаменит писател, написал книга за самия себе си — „Алхимикът“, станала моментално световен символ на края и началото на хилядолетието, среща руски журналист, бивш комсомолец, в този толкова скандален хотел „Риц“, където във фойаето някакъв пълничък чичко в бяла риза с жабо свири на арфа.
Ти не си сам
А.М. Ние много говорихме за символизма и знаците, които помагат на човека по неговия жизнен път, за това колко интересен може да стане животът, ако се отнасяме към него като към съюзник и приятел.
Първият въпрос, който зададох на Коелю, не го измислих аз. Този въпрос винаги задават онези, които още не са чели „Алхимикът“, но са слушали много за него: и все пак за какво разказват неговите книги? На какво учат хората?
П.К. Не мисля, че моите книги изобщо са способни да научат на нещо. Аз просто обозначавам символите. Аз нищо не умея да обяснявам.
Изобщо книгите са само катализатор, който помага на хората да си спомнят онова, което те много отдавна знаят. Ние живеем в символичен свят. Целият ни живот е символ. Всеки живот на всеки човек е знак. Поставете си цел и вие ще отгатнете скрития смисъл на знаците. Дори няма да отгатнете, а просто ще си спомните. В своите книги аз просто говоря за това, което мнозина се страхуват да си признаят.
А.М. Аз познавам хора, които след вашия „Алхимик“ са изпитали не толкова чувство на възторг, колкото чувство на разочарование. Те също са останали поразени от книгата, но по друг начин. „Да — казват те, — ние разбираме колко красив, целеустремен и осмислен би могъл да бъде животът ни. Но сега ни е съвършено ясно, че цялото ни днешно житие-битие е само мираж, безсмислица. Да, на някои им е провървяло, но ние вече никога няма да сме млади, целеустремени и решителни. И именно „Алхимикът“ окончателно ни убеди в това“ — обясняват те. Останалите се стараят да преубедят тези свои разстроени приятели: вижте, тъкмо обратното, всичко е все още възможно. Вие как бихте взели участие в този спор?
П.К. Да започнем с това, че аз започнах да пиша не за да убеждавам някого, да обяснявам някому какво да прави и как да го прави. Всъщност, разказвайки за себе си, пишех за самия себе си. Когато аз въплъщавам нещо върху хартията, това ми помага по-добре да разбера самия себе си, да открия неведомите страни на собствената си душа…
На второ място е това, че единственото нещо в мен, което може да се стори убедително за хората — това е моят собствен опит. Това е. Повече от това нямам какво какво да споделя с тях.
Моите любими книги, които аз чета и препрочитам, това са онези книги, в които аз откривам отражението на движенията на моята собствена душа, може би дори онези, за които до този момент и аз самият не съм подозирал. И ако човек попадне на такава книга, той изведнъж открива, че не е сам. Оказва се, че има още някой, който чувства по същият начин като теб, изведнъж става ясно, че някакъв писател знае също и за твоите чувства! Само това усещане, че ти не си сам, ти дава изумителни сили, за да въплътиш своята мечта. За да въплътиш своята мечта със своите собствени сили и по своя собствен начин. Свой собствен, а не нечий чужд.
На онзи, който изпитва чувство на разочарование от самия себе си след моите книги, аз ще кажа: „Повярвай, че ти не си сам.Такива като теб са много. Просто си спомни своята мечта или цел и върви към нея по свой собствен път. Защото само така ти можеш да постигнеш нещо.“ При това е много важно да усещаш, че не си сам. Може би едно от най-важните чувства, които изкуството събужда, е именно това усещане на несамотност. Именно с това изкуството помага на хората да променят отношението си към самите себе си и към живота.
За пътешествията
А.М. И все пак какво толкова често привлича хората извън дома им? Какво притегателно има в това да си поклонник и да правиш поклонничеси пътувания?
П.К. В моята книга „Алхимикът“ овчарят се отправя към египетските пирамиди, търсейки своето съкровище. Той изминава дълъг път. Той намира своето съкровище и открива себе си. Онези пътища, които ни привличат, ни отвеждат в света на неизвестното.
Поклонническите пътувания, пътешествията — са един забележителен начин да се запознаеш с онези частички от самия себе си, които биха могли да останат непознати за теб до самата ти смърт. Това е начин да си спомниш себе си, истинския.
Обикновеният живот, когато всичко ни се струва отдавна известно и понятно, — това е съществуване, ограничено от всички страни със стени, които постоянно издигаме и ние самите, и обществото.
Пътешествието ни помага да преодолеем тези стени. Стените, които в действителност са не само извън нас, но и вътре в нас. Когато те изчезнат, изведнъж ти се оказваш в океана на собствената си душа, до този момент неведома.
Когато си на път, ти си длъжен да доверяваш на хората, защото без да ги познаваш, ти зависиш от тях. На път ти ставаш невинен като младенец. Ти нямаш знания за онова неизвестно, към което вървиш, затова нямаш и предубеждения. Ти си чист във възприятията си. И най-накрая, на път ти се налага да общуваш с непознати хора, в противен случай ти ще се върнеш в своята самота.
Моят живот ме е убедил в това, че моят ангел-хранител, също както и моят демон-изкусител, общуват с мен чрез устата на другите хора. И още, аз разбрах, че от теб, и само от теб зависи какво ще почерпиш от своето пътешествие.
А.М. Какви места са най-притегателни за Вас?
П.К. Аз обичам планината. Може би, защото съм се родил и почти целият си живот съм прекарал на брега на океана. За мен планината е въплъщение на мъжкото начало — твърдост, неотстъпчивост, стремеж към превъзходство. Но във всичко е необходимо равновесие. И тогава ме тегли към морето, водата, нали това са символите на женското начало: непостоянство, променливост, нежност… За мен морето и планината са онези символи, които ми помагат да се придържам към моя път. Понеже вървейки по него, ми се налага да използвам както дисциплина и непреклонност, така и гъвкавост и способност да се приспособявам.
Бразилия — Франция
А.М. Във Франция, по време на запис в един от парковете Коелю изведнъж скочи, забрави за видеокамерата и интервюто, и завика: „Роналдо! Роналдо!“ и започна да размахва ръце. Приближи се малчуган в жълта фанелка с номер „9“ и името „Роналдо“ на гърба. „Аз също съм бразилец — на френски му обясни Паулу и трогнато потупа момчето по рамото. То гледаше със съмнение Коелю и май не му повярва. „Поздравявам ви! — не особено вежливо каза „Роналдо“.
За любовта
А.М. Вие сте били женен четири пъти…А изобщо колко пъти в своя живот човек може да изпита чувството на истинската любов?
П.К. Това е толкова труден въпрос — колко пъти идва истинската любов. Любов и брак… Да си женен, да си свързан в брак — това съвсем не е просто от гледна точка на запазване на любовта!… Да се живее съвместно е невероятно сложно. Това е един постоянен процес на разрушение и възстановяване. Всекидневно в брака ви се налага да разрушавате и възстановявате, и отново да разрушавате и възстановявате. Това е толкова сложно, и така неизбежно…
Наистина, повечето хора се отнасят към съпружеството като към нещо непроменимо. Те казват: ето сега най-накрая аз съм женен, и от днес нататък всичко ще си остава все така неизменно. Аз винаги ще бъда така щастлив както днес — и така ще бъде до края на дните ми! … Такова нещо аз още не съм видял. Но толкова бих го искал!
А.М. Какво е любовта?
П.К. Любовта остава за мен загадъчно явление. Това е мистика, това е загадъчен магнетизъм, който постоянно привлича хората един към друг… Любовта е такова чувство, което няма свойството да се натрупва. Новата любов не взема нищо от опита на предишната.
Ние с Кристина сме женени вече 22 години, тя е моята четвърта жена. Надявам се, че тя ще остане с мен до края на дните ми. Това е единственото, което аз знам, че искам. Но не знам… Нищо не знам.
Истинско е само намерението
А.М. Ето пред мен седи знаменитият писател Коелю, чиито книги вече са прочели милиони хора в целия свят и ми казва, че нищо не знае! А какво да правят останалите?
П.К. Андрей, най-важният урок за целия ми живот, който аз усвоих най-добре от всичко, звучи така: никога нищо не възприемай като сигурно. Никога и нищо. Може да се случи всичко, каквото поискаш. Сега ние седим с теб и разговаряме, а току виж стана и след една минута умра. Или изведнъж ни се яви Пресветата Дева Мария.
Единственото, което аз достоверно знам, е: всичко се променя. Докато ние с теб тук разговаряме, колко листа паднаха от дърветата? Колко са пораснали дърветата? А какво ще стане — това аз не знам. Извини ме.
А.М. Излиза, че нито един човек на Земята не може да бъде сигурен в своето собствено бъдеще?
П.К. С увереност мога само да кажа, че всеки човек може и трябва да има намерение. Същото онова намерение, за което са говорили мексиканските индианци в романите на Карлос Кастанеда. Тези индианци обясняваха, че в живота на всеки има място за неговото собствено намерение, неговата сабствена мисия, неговата собствена мечта. Понеже именно заради въплъщението на своето собственото намерение, или мечта, или предназначение — именно заради това се е появил всеки човек на този свят.
Но: ако вие решите, че ще съумеете да постигнете своето, изключително с помощта на волята и с дисциплина — вие вече сте загубили! Моят герой, овчарят Сантяго в „Алхимикът“ формулира своята цел: да стигна до пирамидите и да намеря там своето съкровище. И той, отправяйки се на път, се сблъсква с това, че не е така просто да осъществиш своята мечта, своето намерение. За постигане на своята цел му се налага да се научи да съчетава воля и упоритост с умението да се приспособява, способността да бъде гъвкав… Всичко това е необходимо за постигане на целта.
Достоевски, Маяковски, Ричард Бах и Кастанеда
А. М. Вие споменахте Карлос Кастанеда — писателя, който беше символ на цялото едно поколение от 60-те години насам. След десет години той отново е популярен — този път в Русия. Що за тайни владее той?
П.К. Аз не знам тайната за Кастанеда. Да, за нас той беше истински идол. Той ми оказа огромно влияние. Беше част от грандиозната революция, която преживяхме през 68-а година и изобщо през онези удивителни години. Но сега много неща се промениха. Да, в определен период от моя живот той ми каза — на мен и моите приятели: „Вътре във всеки от вас има един воин на светлината!“. Ние не разбрахме това веднага: тогава говорихме за любовта, света, вечното, за това как да се постигне идеала за всички хора на света. А той стана и каза: „Не-не-не, момчета! Не за това говорите! Да, вие можете да мислите за вселенската борба за мир и против войната, но преди всичко, всеки от вас — всеки поотделно е воин. Мислете не за сраженията изобщо, а за онези, които се сражават. И станете един от сражаващите се. Станете воини вътре в себе си. Всеки от вас е воин на светлината. Не забравяйте за това!“ Ето това ни каза. И то беше много важно.
А.М. Ричард Бах, Умберто Еко?
П.К. Ричард Бах… Аз много обичах първите му две книги, другите вече не ми харесват толкова. Умберто — с него ние сме приятели, аз го обичам много. Ние често спорим за Бог, за смисъла на всичко съществуващо. Той не вярва в Бог, а аз вярвам. Ние имаме различни житейски възгледи. Това е неговият избор, а това е моят. Той не може да ми докаже несъществуването на Бог, а аз не съм способен да го убедя в съществуването на Господ. Нищо, това се случва. Може би наистина не е толкова важно има ли Бог, или не. Важното е, че ние работим своята работа отговорно и съзнателно.
А.М. Какво е интересното за вас в руската литература?
П.К. О, руската литература е огромно явление! Това е континент, океан, ти за какво ме питаш?
Добре, ще кажа: Достоевски! Достоевски — това е гений, който ми оказа колосално влияние. Особено неговите феноменални „Записки от лудницата“. И „Братя Карамазови“, „Престъпление и наказание“, разбира се… Сложно е да се говори за това — трябва да се чете. Обичам още и Тургенев, Толстой…
Някога в младостта си четях Маяковски. Отдавна не съм го препрочитал, но тогава през 60-те, той ни даде онова, което ни беше абсолютно необходимо. Някога четяхме Евтушенко — той беше истински харизматик, той беше част от съпротивлението срещу Системата. Сега не бих се решил да го препрочета.
Че Гевара и Бийтълс
А.М. В някакъв момент стана дума за Че Гевара и неговото време (и времето на Коелю — когато още не беше писател). Паулу, разбира се тогава е слушал Бийтълс и Доорс, пък и сам е ръководел бразилска рокгрупа с простичкото име „Революция“. Помислих си: Добре, а Че Гевара дали е слушал Бийтълс? Ние замълчахме. Аз се опитах да си представя картинката: Че в подножието на планината Сиера Маестра чисти своя калашник, а в слушалките му звучи „Imagine“ на Ленън (макар че, май „Imagine“ се появи доста по-късно, пък и хората на Фидел със сигурност не са имали плеъри).
„Разбира се, Че е слушал Бийтълс — каза Коелю. — Как иначе?“
Сблъсъкът на цивилизациите, религията, отново Кастанеда
А.М. Вие бяхте истински революционер, участвали сте в преустройството на света. Това е било преди десетки години. Вие всичко това сте го видели. А какво става в света днес? Що за сблъсък на цивилизациите е това? Или война на религиите?…
П.К. През последните пет години аз нееднократно говорех за опасността от религиозни войни, които се приближават към нас заради нашия инат и неотстъпчивост. Като че ли хората започват да разбират най-накрая, че религията съвсем не е някакъв си „опиум за народа“! Онзи, който е измислил тази формулировка, може и да е разбирал народа, но съвсем ясно е, че нищо не е разбирал от опиум.
Днес човечеството открива в себе си все нови и нови качества. В света стават глобални промени. Извършват се процеси, които изискват нови подходи към реалността, изискват строгостта на логическото осмисляне на действителността да се замени (или съчетае) с гъвкавостта, милосърдието и снизходителността. От момента, когато духовността започна да играе все по-важна роля в развитието на човека, на първо място излиза способността да разбираш другите. Даже да не вярваме в Бога, ние знаем, че Бог — това е преди всичко милосърдие. Време е да си спомним това. Бог е милосърдие. Струва ми се, че ние наблюдаваме формирането на ново съзнание. И това, както се оказва, е много болезнен процес. Наистина, той е неизбежен. Както е казал Андре Мороа, френският философ и писател, „следващото столетие ще бъде или духовно, или следващо столетие няма да има изобщо“.
А.М. За каква духовност става дума, когато след 11 септември в света се разгърна истинска война — дали срещу тероризма, или за истинските ценности на цивилизацията…
П.К. Карлос Кастанеда казваше: „Воинът на светлината сам избира полето на битката“.
На 11 септември, когато бяха атакувани кулите на Световния търговски център, всички видяха външните прояви на най-дълбоките процеси, които течаха през последните години. За дълбочината и силата на новите явления може да се досетим и по грандиозните манифестации в Генуа, и по стремителния ръст на емиграцията в Европа от страните на третия свят, и по много други признаци.
И ето целият свят на 11 септември видя и се стресна: „О, Боже! Какво става? Какво правят те? Какво да правим ние?“
Но нали това е видимият от всички катастрофален резултат от това, което става вече много години. Хората недооцениха възможните последствия на случващото се.
И ето сега, след като група терористи извърши всичко това, което всички видяха, президентът на САЩ започва да бомбардира една страна, която повечето хора в Америка не биха намерили и на картата дори. Америка влиза в бой на бойно поле, което не е избрала тя. Джордж Буш отговаря на терора с терор, и никой не знае до какво ще доведе това. Той играе по правилата, които са предложили другите, предложили са онези, срещу които той воюва! И аз знам, че това не е нещо ново в историята на човечеството. Та нали онези, които са замислили това, са разчитали именно на такава реакция на атакуваните. Те са го знаели. Америка си позволи да бъде въвлечена в битка на чуждо бойно поле и се оказа в много тежко положение.
А.М. А какво ще стане по-нататък?
П.К. Днес Америка бомбардира със суперсъвременно оръжие страна, която е потопена в мрака на средновековието. Това е сюрреалистично… Вероятно парите, похарчени за всяка ракета, която се изстрелва по долините на Афганистан биха стигнали да се нахранят всички тези нещастни хора. Американците играят страшна игра, в която всяко действие предизвиква ответна реакция — както във физиката, според основния закон за действието и противодействието.
Какво ще стане по-нататък? Аз не знам. Кой съм аз? Аз съм само един бразилски писател, който пише на португалски. Аз не съм пророк, не съм учител, не съм мастер. Аз просто правя това, което искам и съм длъжен да правя. Старая се да съм самия себе си.
Единственото, което знам, е това, че аз не мога да мълча. Аз трябва да говоря. Където и да ме канят, пред когото и да говоря, аз ще продължавам да се боря за търпимост. Аз съм католик, написал книга за исляма („Алхимикът“) и за юдаизма („Петата планина“). Струва ми се съм разбрал, че всички религии водят към една висша цел. Струва ми се, че идеалът на човечството е да върви по пътя на светлината без предразсъдъци и предубеждения. Религиите само помагат да се открие този път, път, който неизбежно води до необходимостта да бъдеш с хората и да оставаш търпим и милосърден. И изборът на свой духовен път е твоята отговорност пред всички останали хора.
А днес ние виждаме как повечето хора приемат развитието и реда на нещата като нещо, което се разбира от само себе си — независещо от тяхната воля и отговорност. Но: приемайки такъв подход, хората се отпускат, престават да действат осъзнато и постепенно се оказват на границата на саморазрушението. Хората престават да бъдат самите себе си.
Какво ще стане по-нататък? Аз не знам. Аз знам, че това зависи не само от Буш. Това зависи от това, какво и как ще правят всички хора, всички ние.
Забравете думата „ако“.
Ако не можете да я забравите, обърнете се към Бога
А.М. Как да се вземат решенията? Как да намерим сили в себе си да си спомним самия себе си, истинския?
П.К. Аз мога да говоря само за себе си и за своя опит. Аз съм обикновен човек, който е ходил всеки ден на работа, занимавал се е с неща, с които е прието човек да се занимава, правил е дявол знае какво още, защото „така е прието“, правел е неща, които ми бяха абсолютно неинтересни и неважни.
Но веднъж си казах: „Паулу, стоп! Хайде, заеми се с това, което е наистина важно и интересно за тебе“. И станах писател. Това е всичко. В мен оставаха страховете и опасенията. Но единственото, в което не могат да ме упрекнат, е че съм страхливец. Аз никога не съм бил страхливец. И щом вземех едно решение, аз започвах да действам! Спирах да губя време за това, което не бе важно за мен, и започвах да правя това, което трябва.
А.М. Кога се случи това?
П.К. Бях на 35 години и ми се струваше, че съм прекалено стар, за да се променя. Тогава някой ми подсказа да направя поклонническо пътуване в испанското градче Сантяго де Компостела — 80 км преход пешком по светите за католиците места. Когато тръгнах на път, аз все още си мислех, че да стъпиш на пътя на духовността е толкова сложно, още повече че аз съм вече толкова стар — доста над тридесет…
Но в някакъв момент от моите скитания по Испания аз изведнъж разбрах: или завинаги забравям онова, за което съм мечтал, или тръгвам по пътя към него сега, веднага! И тогава изгорих своите кораби, мостове, и всичко което се изгаря в такъв момент… Седнах да пиша първата си книга — „Поклонничество“. Аз не си оставих избор. И всичко стана много просто.
А.М. Какво казаха приятелите Ви?
П.К. Аз не казах нищо никому, освен на жена си. Когато приемаш такива решения, не трябва да питаш никого, защото, нали знаете, ще се започне: „Би било това да се направи така, или еди си как, а това може да се поотложи…“ Можеш да се съветваш само с един човек — с най-любимия, с никого повече. Аз споделих само с жена си. И Кристина каза: „Прави това, което смяташ за нужно. Това е твоят живот — живей го ти. А ще имаш ли и друг живот, имал ли си минал — сега това не е важно. Сега ти имаш само този живот. И трябва да го уважаваш“.
И аз спрях. Тогава работех в солидна звукозаписваща компания, напуснах и седнах да пиша.
А.М. А какво би станало, ако Вие не бяхте взели това решение?
П.К. Знаеш ли, макар да съм писател, в речника ми може да има много различни думи, но аз не знам думата „ако“. Това е едно от най-важните качества на „воина на светлината“ — умението да забрави за съществуването на думата „ако“. И аз действително на знам тази дума. Но знам, че аз сам съм избрал този път, отхвърляйки останалите. Мисля, че на хората трябва да се обясни, че думата „ако“ е една много опасна дума.
А.М. Защо опасна?
П.К. Защото тя прави човека слаб. Заставя го да мисли за други възможности. А ти просто трябва да направиш своя избор, да забравиш за всичко останало и да вярваш, че този избор е единствено правилният.
А.М. А ако?…
П.К. А ако изведнъж ти се стори, че избраният от тебе единствено правилен път не е съвсем правилен, то да се убедиш твърдо, че това все пак е единствено правилният път — в това винаги ще ти помогне Господ Бог. Ако разбира се, ти не забравиш да се обърнеш към Него.
Андрей Мартинов, Паулу Коелю
Франция-Испания, есен-зима 2001 г.