И все пак, въпреки всевъзможните техники и методи, които нашата нова епоха предлага, въпреки разширените възможности и свръхсетива, които сега е лесно да развиеш, критериите за духовно израстване си остават непроменени. Те са непроменени, защото Духа не се променя. Всичко сътворено се мени непрестанно и накрая погива, нероденият и безсмъртен Дух не се променя. Той си е същия сега, преди пет хиляди години, преди сто хиляди години, след един милион години. Той е любов, състрадание, тотална свобода, мир, блаженство, радост и… отсъствие на гордост. Това последното май напълно сме го изключили от образа на духовния човек.
Наблюдавам духовни хора, преливащи от прочетено и научено, демонстриращи лечителски или ясновидски, или други ярки свръхспособности, хора, греещи с интелект и с желание да помагат на ближния, крупни фигури, сътворяващи проекти, учения и школи, хора, които няма как да не наречеш духовни учители, хора, на които липсва само едно – смирение. Да, смирение. Тази дума май стана неудобна, нежелана и дори мръсна. И все пак тя е основното и най-ярко свойство на Духа. Духа няма гордост, защото няма его. Той, вечният, може да си позволи да е смирен. Ние, смъртните, оцеляващите, малките – не можем. Ние трябва постоянно да се превъзнасяме, изтъкваме, доказваме, защото носим в себе си великия страх от смъртта. И никакви свръхумения, никакви знания и способности не могат да снемат този тежък кръст от гърба ни. Напротив, засиленото можене умножава страха, защото трябва постоянно да отстояваме и увеличаваме това можене. И така уменията ни растат, знанията ни преливат, а с тях все по-високо изправя ръст гордостта ни.
Нека го кажа направо: ти можеш да станеш свръхчовек, да лекуваш рак с поглед, да местиш планини с едно мръдване на пръста си, а в духовен смисъл да си джудже. Това е напълно възможно, то се случва постоянно, виждам го навред около себе си в тази земя българска, толкова богата с надарени, умеещи хора. Ами че тук има лечители, които само с присъствието си ще издигнат вибрацията ти до небето, а като осъзнатост са на нивото на малки деца. Полезни са на другите, но на себе си полезни ли са и къде ще стигнат най-накрая?
И тук всеки ще трябва да си зададе въпроса: аз какво искам? Гордостта – това извечно проклятие, виснещо над малкия, изплашен човек – е в нас, но и Бога е в нас. Кое ще избера? Този избор се прави с ясен ум, с дълбока душевна нужда от спасение и мощен копнеж за Истина. Прави се не еднократно, а всеки ден и час.
Нека си определим приоритетите и очертаем ценностите. В противен случай тъпчем на едно място и дори може би вървим надолу, въпреки цялото ни можене и знаене. И ако ще трябва да развиваме ясновидски способности, нека развием най-голямата от тях – ясното виждане, което ни позволява да различим Истината от лъжата и Реалността от илюзията.
Автор Петър Нягулов