Вероятно всеки е имал такава, детска любов – най-често от детската
градина или приятелче от квартала. Моята е вероятно откакто съм се
родила, защото беше към сина на най-добрия приятел на татко, малко
по-голям от мен. Семействата ни прекарваха много време заедно докато
станах на около 10 години, когато той вече юноша, започна все по-рядко
да идва с всички нас. Живеехме и в различни градове и постепенно
разстоянието и ангажиментите оказа влияние върху връзката между
семействата ни. Детството ми обаче е неизменно свързано с Владко***, с
ваканции на палатка и пътувания заедно, семейни разходки. Разбира се,
за мен той беше батко, имах респект към него, но и почти сляпо
обожание. Бях много, много разочарована и дори наскърбена когато при
редките срещи на семействата ни, след като и ние самите попораснахме,
той почти не ми обръщаше внимание. Баща ми замина на работа в чужбина
и срещите съвсем секнаха, защото връзката бяха татко и бащата на
Владко. По една или друга причина по-късно никога повече не се видяхме
с Владко. Времето си минаваше, бащите ни рядко се чуваха по телефона и
още по-рядко на живо, но само по мъжки. Така неусетно бяха минали 36
години. Имам доста снимки от детството където на много от тях
присъства Владко и това понякога ме е връщало към спомените и като към
нещо наистина мило и съкровено. Най-неочаквано на една Коледа ми се
обади братовчед ми с когото рядко поддържахме връзка, отново заради
разстоянието, пък и заради неизменните промени в отношенията в някои
фамилии. Каза ми, че при него е Владко(живеят в един град) и иска да се чуем. Признавам,
че толкова се развълнувах когато чух гласа на мъжа от другата страна,
че получих замайване. Разговора потече сякаш вчера сме се разделили и
го познавах цял живот, което всъщност е самата истина, но само
теоретично. Разбрахме се като има път към мен да се отбие и да се
видим и това беше май всичко. Изненадващото беше, че той дойде у нас
още на другия ден! Гледах го как идва към мен по пътеката на двора,
едър мъж с яко телосложение и бяла като сняг, гъста коса. Май ако го
срещнех на улицата, едва ли щях да се сетя, че е Владко. Когато се
усмихна обаче, всичко си дойде на мястото – това беше моят бате
Владко. Прегърнахме се и се целунахме като много близки и скъпи един
на друг хора, усетих го много отчетливо. Всичките ми сетива работеха на
висока, дори максимална скорост! Когато заговорихме и седнахме у дома тези 36 години
изчезнаха на мига. Чувството за близост беше толкова силно, че беше
сюрреалистично. Говорихме си няколко часа и си обещахме да държим връзка.
Почти до лятото така и не успяхме да се видим, но се чувахме по
телефона. А през пролетта направихме връзка в скайп и се започнаха
едни разговори с часове, но не с писане. Оказа се, че и двамата сме с
„кратък фитил” и ставаха спорове и дори скарвания, най-често на тема
възгледи. Бяхме с коренно противоположни светогледи. В хода на
разговорите обаче, долових …флирт?! Аз умишлено си налагах „порядъчно
поведение” защото стана дума, че Владко има семейство, докато аз в
този житейски момент, нямах. Постепенно флирта започна да набира сила
и май прекарвахме всяка свободна минута в скайп. Беше
изненадващо, вълнуващо и докосващо някакви дълбоко скрити струни
някъде вътре в мен, разбира се и при него. Скоро любовната връзка
стана факт и раздруса цялото ми същество. Пътувах наблизо до неговия град по друг повод и се отбих да се видим. В тази вечер прекарана заедно на вечеря напълно ми стана ясно, че искам да изживея това, което се случва. Такова допълване с мъж,
да чуеш „щрак!” едва ли не, не си спомнях скоро да ми се беше
случвало. Създаваше ми усещане за уют, за дълбока близост, която те
разтапя като бучка захар на топлината на слънцето, буквално ме
„четеше”. Нищо не убягваше от очите му и любима реплика помежду ни
стана: ”На глас! Не на ум!”, т.е. сподели!, не го оставяй да се скрие
някъде вътре. Влюбих се за втори път в детската си любов – дълбоко,
всеотдайно и безпаметно. Бях в зряла възраст, до голяма степен
осъзната като личност, но се оказа, че емоцията е трудно
контролируема. Сигурна бях, че и той беше влюбен, призна го доста
по-късно. Но…всъщност, слабо ме познаваше като човек, като характер.
Вероятно му изглеждах вятърничава – говорех му за йога, за Вселената,
за енергии, за нумерология …на бивш командос, минал през ада на три мисии в чужбина през 90-те.
Бяхме като два свята, с една единствена пресечна точка – изгарящо
любовно чувство, но имаше и още нещо освен сексуалното привличане. Лятото мина в срещи наситени с чувственост с висок интензитет и в безкрайни разговори, които бяха толкова приятни и стоплящи душата. Но имаше и тежки скарвания –
бяхме трудни характери и рядко отстъпвахме, това траеше кратко – бързо ни минаваше и на двамата.
През септември сякаш нещо във Владко се промени и то рязко. Нямах
представа какво точно, той рядко споделяше лична информация, винаги
внимаваше с подобни неща – вероятно нещо нормално за бивш командос от
армията. Не очаквах такава промяна, а и той не даваше обяснения на
какво се дължи – може би отрезвяване от негова страна. Всеки си носи собствените демони и терзания. Тогава всъщност разбрах колко всъщност, съм влюбена.
Започна една агония за мен, която не очаквах от себе си. Минах през
всички изпепеляващи състояния, съпътстващи ситуация когато някой не
отговаря на чувствата ти, а и не обяснява причината. Беше тежко и
трудно за осъзнаване, за контрол над себе си – емоцията е изключително
мощна енергия. Помогнаха ми да се справя идващи към мен текстове на
принципа на синхроничността, Вселената/Бог винаги се отнасят любящо и
щадящо към мен като към „Любимото им дете“. Помогна ми директната връзка с Висшия
АЗ/Бог/Водачите…това при мен работи много силно…откакто се помня.
Разбира се и разговорите с две много близки мои приятелки, с които
имаме сходен светоглед, а едната от които чувствам като духовна
сестра. Изпратих на Владко послание по скайп, в което се казваше:

„Нещата които ни се случиха, не стават всеки ден…дори и не много
често…поне при мен е така, за теб не знам. На няколко пъти искаше от
мен да се вразумя, да сваля някакви розови очила….е, вече го
направих! За голяма част от нещата, които си казвал и писал трябва да
се съглася. Но и ти допусна грешки…помисли си честно, пред себе
си…не пред мен! Преди всичко, не повярва в мен…и
в думите, които казвах и пишех. Сърцето ми за дълго беше прибрано в
буркан, капачката здраво стегната, а буркана прибран в шкафа на най
горния ред, трудно да го достигам. Обаче го извадих …заради
теб…поизчистих прахоляка, а то и самото беше…някак живнало,
различно…и ти го поднесох…с радост! Защото разпознах …чувството!
Молих те да кажеш: С теб съм! Явно ти трябваше време или е било нещо
друго…Когато изглежда най после реши да кажеш или направиш нещо…се получи
разминаване във времето, в усещанията. Минаха седмици без да те
видя очи в очи, а това е много, много време за някой който се бори и
измъчва в себе си. В даден момент, просто се предадох,
прекърших…умрях вътрешно…пролях доста сълзи…понякога и докато ти
пишех, добре че не можеше да видиш. Помолих Бог и Вселената да ми
помогнат да го преодолея и те ме чуха явно или аз съм с по силна воля
от колкото си мисля. После отново се съвзех, събрах си разпилените
емоции…прибрах наново сърцето в стария буркан и трябваше да
продължа. На моменти пак се случваше да „пърхам“ докато течаха някакви
контакти в нета, но вече беше различно. Аз се познавам добре в
реакциите си и чудесно знам, че се предавам когато не срещам
взаимност, просто се отказвам…Но… Завинаги ще бъда твоето момиче,независимо кой къде е и с кого е…любовта побеждава! Затова те моля да послушаш какво ти казва сърцето, не егото…Не бързай да ми отговаряш…”

Отговори ми, но… повече с егото си, въпреки че беше искрен. Видяхме се пак, но нещата никога повече не бяха същите.   Получих безценни уроци от тази ситуация като
красивата емоция дори не я броя, тя беше разкошна в такава осъзната
възраст. Естествено в подобна ситуация мненията са колкото са участниците. Тук аз разказвам от моя гледна точка, макар и да се старая да е правдиво. Владко си остава един от най-важните хора в живота ми и по още,
други причини, които не са от значение за този текст. Преди известно  докато бях на курс по ВипАссана използвах момента на максимално обръщане навътре и „прегледах“ и осмислих отвсякъде тази история. Използвах без да знам, че това е точно техника за развързване на кармични възли, смирен и любящ поглед към тези отношения. Трябваха ми 3 дни „отлежаване“ за да успея да дам и да помоля за прошка, но успях. Както казах, през целия си живот съм ползвала в максимална степен интуицията си, тя ми подсказа какво да правя докато бях навлязла така навътре в мен. На същия принцип умишлено правих същото и с още други отношения и ситуации от живота ми. Разказах го в статията „Моята среща с ВипАссана„. Нарекох  Владко „Раняващия лечител“ докато развързвах възлите помежду ни, защото и досега така продължава – колкото болка, толкова и балсам за душата е всеки контакт и това със сигурност е взаимно, усеща се ясно. Страстите се
поне при мен успокоиха, но ситуацията оставаше дълго някак неразрешена. Естествено, че съм изследвала и нумерологично тази история и тя до голяма степен само ми доказва до каква степен са закодирани определени житейски моменти, случки чрез числата в картите, включително и чисто календарно(събитиййно), като потенциал, от който очевидно трудно можеш да избягаш. Вибрацията на Общата карта(двете рождени наложени една върху друга) с Владко  е числото 9 -т.е. по много от всичко – любов, болка, радост, чувственост, но и няма отказване никога. Поне в рамките на този живот тази вътрешна рана ще е до края, убедена съм. Вече не сме добри приятели и близки един на друг защото в неговите очи аз съм предала тази любов, след като имам сериозна и удовлетворителна връзка с друг мъж, а не съм изчакала когато той е бил готов. Владко отказваше дълго време да се видим очи в очи – казваше, че ще му е много трудно, комуникацията се изчерпваше по интернет и телефона, но не прекъсваше. Приемах това му отношение защото мислех, че все някога ще го промени…и защото нищо не е приключило. Докато не се видяхме отново и тогава усетих дълбоко разочарование в себе си – видях застаряващ мъж, който очевидно съжаляваше за начина, по който се развиха отношенията ни, но не желаеше да го сподели, да отвори искрено душата си. Имаше нужда по-скоро от изслушване на болките му, което и направих, но си дадох сметка, че за мен това е затворена страница. Дали ще се прояви спецификата на 9-ката в стил:“Няма отказване никога!“…ще покаже бъдещето. С ума си той вероятно също смята, че Е приключило…но сърцето му чудесно знае, че може би предстои продължение, пък и съм му го казвала…неведнъж. На какво ниво? Кой може да каже?!

Както се казва: „Най-доброто предстои!“

*** името на героя в разказа е умишлено променено

М.С. (Guru Sakhi)