Процесът може да е труден. Много труден. Особено в началото. После, вече стана навик.

Научих, че всичко, което не отговаря на моето най-висше предопределение, си отива. Колкото и да се напъвам да го задържа, то просто се отдалечава. Понякога ми идва да се тръшна и да си порева. Силно, искрено и патетично, точно като малките деца.

Научих също, че от съпротивлението боли повече, отколкото от предаването. Позволението води до по-чисто и елегантно постигане на следващия етап. Все по-малко се съпротивлявам.

Научих и, че в този процес съм сама. Не самотна, а сама. Защото той си е много личен и може и да е подобен на този на друг човек, но си има и съществени разлики.

Научих, че не мога да разкажа на друг за тъмнината и светлината в себе си, защото винаги го изкривявам и другия също чува само това, на което е способен. Думите са недостатъчни и някак мудни и винаги мога да опиша само един процес. Пък и много още не осъзнавам.

Научих обаче, че мога да предавам и получавам информацията безгласно, просто позволявайки на енергията да протича през мен. Така споделям собствените си дарове и получавам ключове към други, които са още латентни в мен. Всеки е учител на другия.

Научих, че е по-добре да се посмея на себе си и да продължа. Сериозността ме сковава. Кара ме да се чувствам тежка и неудобна. Пък и е по-красиво да си усмихнат. Ако ти се усмихва, разбира се.

Научих се да не съм винаги права. Няма нужда да защитавам тезата, външността, енергията и живота си. Така или иначе ще има някой, на когото няма да му харесва. И друг, на когото изобщо няма да му пука. Или някой, който ще е във възторг, но то е само защото е открил нещо от себе си в това, което съм. И в трите ситуации – това не ме засяга. Това, което приемам да съм е да съм. Такава, каквато съм. Което е малко объркващо на моменти, защото аз се създавам постоянно и не винаги съм последователна.

Научих се да не действам в състояние на силен гняв, мъка, щастие. Този урок си го взех съвсем скоро. В тези състояния съм склонна да бутам реката против течението и накрая съм мокра и неудовлетворена. Или съм скочила и съм останала на сухо. Тъпо е.

Научих, че любовта не винаги е подкрепа и разбиране. Понякога любовта може да зашлеви и въпреки, че е неприятно, в края на периода, даровете са прекрасни и винаги благодаря. И искам повече.

Научих, че тялото ми е много фин инструмент и освен младо и жизнено е и мъдро. Мога да му се доверя, както и то на мен.

Научих се да не съжалявам. Станалото – станало. Ако се повтори – не съм осъзнала, ако не – преминато е. Прекрасно нещо е повторението. Няма как да не си научиш урока.

Научих много. Много изобщо не забелязах. Често отговорите на мечтите ми са пред очите ми, но още имам прегради в себе си и затова не ги виждам. Но и това, няма значение. Защото мечтите, някак се отдалечиха към хоризонта, а тук, където съм аз, все още няма синхроничности.

И е забавно и не съвсем. И е леко и не съвсем. Но сигурно това е да си многоизмерен. И да ти пука и не съвсем. Това, което продължава да ме води обаче е състоянието на дълбока сбъднатост и лъчиста топлина в средата на гърдите. Липсата му също ми говори. 😉

Чрез Елица Цакова