…едно светло виждане за тъмната нощ на душата…

Тази нощ не прилича на никоя друга. Тя е неизбежна и дори привлекателна за онзи, който истински желае да бъде докоснат и трансформиран от Духа. Чувството, че сме попаднали в бездна, може да продължи секунди, дни, седмици, години. Близките и приятелите ни не разбират какво изживяваме и както и да се опитат да ни помогнат, не могат да заглушат отчаянието ни. Духовният път, който следваме, е станал скучен и сякаш не води никъде. За човека, свикнал да живее в съзнателно общение с Необятното, тази тъмна нощ е като мъчителна суша без следа от божествена помощ. Тежестта на външния свят притиска душата и задушава сърцето. Може би в края на краищата Бог не съществува и просветлението е измислица. Отвътре не долавяме нищо, освен безпътица и чувство на пълна самота. Мъчителните емоции на егото ни убеждават, че няма да преживеем това състояние, че ще умрем и това ще е добре. Имате си добра компания.
Тъмната нощ на душата е много различна от обикновената тъга, депресия или мъчително безпокойство. Тя е дълбокото изживяване, за което мистичните традиции говорят като за духовен катализатор, заплашващ да разбие егото и чувството за отделеност от Цялото. Попаднали в нейния мрак, искаме да знаем само едно — как да изкараме нощта? Всички мистици, мъдреци и пробудени учители, за чийто живот съм чел, са минали през своята тъмна нощ на душата. Всъщност след като веднъж са получили нейните дарове, те са се молели да дойде пак! Книгата „Тъмната нощ на душата“, написана през XVI век от монаха кармелит Свети Йоан Кръстни, е изключително ценен пътеводител и класика в мистичната литература. В една от строфите той пише: В тъмна нощ, разпален от любовни копнежи — о, какво щастие! И още: Изтърпяването на тъмнината е подготовка за великата светлина.
Думите му разкриват привидната полярност между тъмната и светлата страна на периода преди да се „излюпим“, когато сме празни от всичко, което желаем, и пълни с онова, което намираме за противно. Ако преживявате тъмна нощ, прочетете за живота на някой от озарените и ще осъзнаете, че сте в добра компания. Активност на душата в тъмната нощ Макар да изглежда по-естествено да отхвърлим това преживяване, ако го направим, ще е за сметка на дълбоко пречистване на съзнанието. Увиснали в пространството между два свята — на досегашното си съществуване и на следващото ниво на осъзнаване — се питаме дали духовните ползи ще могат да компенсират изтощителните усилия да продължаваме напред. Когато дълбоко се предадем на духовния живот, се изправяме пред откритието, че каквото и да мислим, че знаем, в действителност знаем много малко. Все едно сме си легнали с мисълта, че знаем нещо, а на сутринта казваме: „Ами аз… аз не знам нищо“. Това е ръкавица, хвърлена в лицето на егото — а нали помните, че лошият ден за егото е добър ден за душата! Може да сме прочели стотици духовни книги, да сме седели в нозете на много духовни учители и да сме посетили всички известни духовни места, но вътрешно да не сме осъзнали особено много; или да сме се отдавали на интелектуални метафизични разговори с чувството, че сме образец на духовното познание.
За свое щастие може би сме стигнали мъдрия момент, когато сме достатъчно смирени да признаем, че все още знаем много малко. Това е така нареченото „позитивно незнание“, защото показва вътрешна нагласа на откритост и чувствителност, на съзнателно приемане, че до себереализацията има още път — и че всъщност пътуването е безкрайно. Важно е да се разбере, че тъмната нощ не е свързана с външни проблеми, например когато нещата не вървят според желанията ни и егото се чувства неудовлетворено, защото законът за привличането не иска да подейства. Да речем, че не сме получили ролята, за която сме се явили, или изоставаме с наема; не са ни одобрили за заема, на който сме разчитали, или подходящият човек не се появява в живота ни — това не са тъмните нощи, за които говоря. Аз имам предвид дълбоките движения в съзнанието, които разплитат възлите на егото, преживявания, които в буквалния или преносния смисъл на думата ни карат да паднем на колене и като минем през привидно разпадане, да се родим за целостта си на по-високо ниво на съзнание.
Тъмната нощ разкрива тайната активност на душата, на която външните обстоятелства са само симптом. Нейните уроци са дар, приближаващ ни към духовното пробуждане. И тъмнината, и светлината участват в пътуването ни. Тъмнината е дълбочината на духовния потенциал, скрит в пустотата на безкрайните възможности. Светлината е проявлението на този потенциал във външното пространствено-времево измерение. Тъмната нощ идва при онзи, който е готов за нея Тъмната нощ на душата се случва на хората, които взимат на сериозно своето еволюиране и пробуждане. Човек трябва да е квалифициран в съзнанието си за подобно преживяване, защото то не е някаква духовно романтична представа или духовна сапунена опера, за която да се напише либрето. Изхождам от личен опит, когато казвам, че тъмната нощ слага край на живота ви такъв, какъвто го познавате, включително на онези части, които много бихте искали да задържите и никога да не променяте. Заемете ли се сериозно с Духа, Духът се заема сериозно с вас и резултатът е преквалификация на съзнанието.
Невъзможно е да излезете от тъмната нощ с хитрост, въпреки че егото се опитва да го направи в стремежа си да демонстрира владеене на положението. Няма духовни ендорфини, които да ни донесат облекчение, след като веднъж кажем „да“ и се предадем на извършващия се в нас мистичен процес. Егото обаче не се отказва без бой. Един от механизмите на егото е да се отдаде на компулсивно поведение като прекаляване с алкохола, честа смяна на партньора, наркотици или пазаруване. Когато анализираме подобни действия, виждаме, че това са все опити да бягаме от себе си и да облекчаваме присъстващото в момента чувство на страх, самота, мъчително безпокойство. Честото прилагане на тези „спасителни“ механизми може да доведе до сериозна зависимост от временната тръпка, която те ни дават. Ние обаче не сме тук, за да се омайваме — тук сме, за да бъдем съзнателни и свободни. Друго занимание на егото е синдромът на напразното мечтание — „Ще ми се да бях някой друг“, жалваме се ние, „на друго място, да ми се случва нещо друго — каквото и да е, само не това!“. Подобна нагласа няма никаква трансформираща стойност и същото се отнася за крещенето, наум или на глас, на положителни утвърждения с цел да заобиколим тъмнината, пред която сме изправени, да заглушим страховития вътрешен глас, който шепне: „Хей, нещата не са наред!“
За Духа светлината и тъмнината са еднакви — няма разделение, няма разлика. Един от любимите ми източници на подкрепа по време на тъмна нощ са стиховете от Псалм 139: „Възляза ли на небето — Ти си там; сляза ли в преизподнята — и там си Ти. Взема ли крилата на зората и се преселя накрай море — и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи. Кажа ли: може би тъмата ще ме скрие, и светлината наоколо ми ще стане нощ, но и тъмата не ще е тъма за Тебе: нощта за Тебе е светла като ден, и тъмата — като светлина. Защото Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен.* [* Псалм 138:8–14.]
Може би ще ви е трудно да приемете, че тъмната нощ на душата всъщност се е зародила в самите ви дълбини от Знаещия, който ги обитава. Имайте вярата, че той знае какво точно е нужно, за да събуди във вас истинската сила, безусловната любов, състраданието, яснотата и смиреността — и това са само някои от благословиите на вътрешната нощ. Ако се съпротивляваме или се опитваме да съкратим този процес на трансформация, ще си попречим да пожънем плодовете му в тяхната пълнота. Ако обаче се отворим за него и се потопим изцяло, опознавайки всички негови аспекти, ще пробием илюзиите на егото и ще прозрем истинската посока, в която с любов и мъдрост ни води нощта. Като с готовност й се предадем, без да поставяме ограничения във времето, ние приканваме дълбоката трансформация.
Практики за придвижване в тъмната нощ
Един от начините да се справим с измамната игра на егото е да започнем собствен вътрешен диалог на духовно търсене: „Ако тази тъмна нощ никога не си отиде, какво качество ще трябва да развия, за да живея в душевен мир? Какво от моя установен модел на съществуване — от личността на повърхността — ми се подсказва да изоставя, за да се издигна на следващото ниво на съзнание?“ Може би качеството, което трябва да проявим, е любов или прошка, състрадание, безкористност, търпение, смиреност, непривързване, упование, щедрост, упоритост или любяща доброта към себе си. В мига, в който престанем да се съпротивляваме на тъмната нощ, ние създаваме условие това качество да изплува от дълбините на съществото ни и да завладее съзнанието ни. Вниманието се пренасочва от стремежа да се отървем от неприятното чувство към ускоряването на трансформацията. Вместо да търсим облекчение, се фокусираме върху качеството, опитващо се да се прояви, и дори едновременно с това приемаме дискомфортното чувство — било то страх, съмнение или гняв, каквото и да е.
Тези емоции не могат да ни унищожат, защото не са истинската ни природа и посрещайки ги с душевна увереност, ще доловим качеството, което сме призовани да родим и изразим. Медитацията и молитвата обръщат прожектора на осъзнаването ни от ограничената представа, която имаме за себе си, към безграничния ни Аз — и изведнъж онова, което е било съкрушително болезнено, става по-поносимо. Долавяме красотата в изживяваното и чрез неповторимата връзка с Необятното получаваме осезаеми доказателства, че се случва нещо ценно и дълбоко. Това, което ни е давало усещане за празнина в душата, сега бива разбрано като средство за достигане на вътрешната пълнота. Ставаме мотивирани да навлезем дълбоко в себе си и да опознаем своите съкровени аспекти.
Моментът, в който егото претърпява пълен срив, ни разкрива как досега сме манипулирали и контролирали обстоятелствата според желанията си и разбираме, че това вече не ни върши работа. Колко освобождаващо е осъзнаването, че никое външно условие не може трайно да закрие вътрешната сияйност на душата! Нищо не може да заличи истинската ни самоличност. Нито едно преходно изживяване не може да прикрие завинаги красотата на нашата същност.
Друга ценна практика, когато тъмната нощ сякаш ни е завладяла завинаги, е да се попитаме: „Къде и как мога да дам от себе си? В какво мога да започна да изразявам и излъчвам?“ Трябва просто да претърсим съзнанието си и да позволим на напътствията да ни се явят. А дори да нямаме ясно усещане за посоката, можем да направим усилие да се издигнем над изживяваното в момента и да се раздаваме. Това поражда вътрешна експанзия и освобождаване на онези аспекти, които допреди това сме ограничавали и потискали. Крепостта на егото е разрушена и то губи властта си над човешките ни прегрешения. Неутрализирани са наказателните мисли като „Сгреших и сега си плащам; това ми е кармата“; или: „Кой е виновен за това?“ В съзнанието ни започва да се установява нов ред на умствен и емоционален отклик към изживяването на тъмната нощ.
Осъждащият ум, който окачествява изживяваното като липса, болка, ограничение, чувство на безизходица, провал, объркване или безплодие на духовната ни практика, може да бъде изоставен чрез безкористно служене. Моментът, в който насред тъмнината се запитаме „Какво мога да направя за другите?”, ни издига над малкото его, за да се слеем със свободата на по-голямата същност. В самия порив да дадем, без значение какво, се активира онова Велико нещо в нас, което остава недокоснато, незасегнато от драмата. Свидетели сме на силата на едно просторно и щедро Аз, виждаме естественото проявление на качества, които изразяват истинското достойнство и изящност на характера ни.
Когато спрем да се съпротивляваме на тъмната нощ, в привичния ни мисловен модел настъпва пробив. След тази промяна виждаме себе си по нов начин и продължаваме напред с трайното осъзнаване, че утрото винаги следва нощта. Много харесвам казаното от д-р Хауърд Търман, че тъмният период ни дава възможността да се учим да живеем в „помнеща сияйност“. Всички сме имали моменти, в които сме се чувствали напълно слети с живота. С идването си нощта затъмнява тези моменти, но когато извикаме в съзнанието си усещането за тази сияйност, разбираме, че не сме я изгубили. Познаването на играта на светлината и тъмнината ни разкрива пътя на сърцето, който следваме. Променя се възприятието ни за самите нас — и така трябва да бъде, когато Духът активно действа чрез нас. Когато се раздаваме, ние буквално сме принудени да видим Доброто в себе си. Подобно виждане е правилно и ни позволява да осъзнаем и оценим своя уникален модел на развитие. Спираме да се сравняваме с другите и изоставяме всякакво чувство на малоценност или превъзходство. Връзката ни с Необятното става за нас лична и съкровена. Уповаваме се на водачеството на Духа и благославяме тъмната нощ на душата за това, че осветява пътя ни. Този отпечатък на Аз-а върху аз-а означава, че сме изкарали нощта. Навлезте в нея с пълна увереност и упование.
Утвърждение: Предавам се на алхимията на тъмната нощ. Давам съгласието си за трансформиращото й влияние и проявявам търпение, докато изживявам това. Аз съм отворен, възприемчив и не се съпротивлявам. Дори сега усещам действието на душата в мен и съм благодарен.
Въплъщение: Вече не се боря с неприятните обстоятелства, чувства и преживявания, от които не мога да видя незабавен изход. Вместо това се вслушвам в посланието им и приемам даровете им. Когато всичко изглежда тъмно, продължавам да вървя с увереност и упование, защото знам, че се намирам в процес на развитие и Духът в мен ме направлява и осветява пътя ми. Откликвам на неговия призив да навляза дълбоко в себе си и да позволя на трансформацията да се случи, за да разкрия целостта си. В мен се ражда нещо ново и аз му се оставям.
Медитацията може да е трудна, а молитвите да ми се струват сухи, но дори тогава продължавам. Духът в мен знае какво прави с живота ми. Тъмнината и светлината са едно и също — и двете раждат пробуждането ми. Готов съм чрез този процес да стана повече себе си. Променя се вътрешното ми възприятие и аз приветствам това преживяване. Напълно го приемам. С тези думи заявявам своето прераждане. То вече действа в мен; в мен се случва нещо великолепно. Случва се нещо богато. С пълна увереност знам, че Духът е с мен, а не против мен, че Животът е с мен, а не против мен.
Аз съм дете на вселената, дошло тук да се учи да живее с любов към Бог насред краха на световете. Казвам: „Това няма да ми въздейства“ — и оставам непоколебим. Радвам се на божествената подкрепа и всичко съдейства за доброто ми.
МАЙКЪЛ БЪРНАРД БЕКУИТ  „Духовно освобождение“
Don`t copy text!