Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в края на краищата, винаги е в нас самите. Говорим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъзнаем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сянка, с който още не сме готови да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, защото той ни липсва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собствената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор, всъщност са затруднения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас винаги е двойствено – то ни привлича и плаши едновременно. Също така двойствено е обикновено и нашето отношение към партньора – ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и заедно с това да се отървем от него, намираме го едновременно и прекрасен, и отвратителен. Във всички дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме“ нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират.

Противоположностите се привличат – това всеки го знае и все пак винаги отново и отново се учудваме „как тъкмо тези двамата са се събрали, когато съвсем не си подхождат“. Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или – образно казано – всеки оставя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателната сфера – това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата обкръжаваща среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно партньорство, защото единствено когато „обработва“ своята сянка чрез другия, човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни или поне – нека оставим настрана идеалния случай – станали са по-здрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги интегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби, от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не може да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те преобладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос.

Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно, едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил, или другояче казано, когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, когото обичаме, като проекционна плоскост, е вече изпразнен – отсъства привличане и отблъскване, любовта е вечна, т.е. станала е независима от времето, понеже е осъществена в собствената душа.

“Болестта като път“ Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке