Из „Раят зад страха“ на Елена Шахънска
„Условието беше жестоко. Минеше ли през този портал, щеше да забрави всичко – кой е, какво му се е случило, опитът, който е натрупал досега близките души, с които си помагаха и развиваха заедно. Как щеше да намери пътя в огромно пространство без никакви пътни знаци? Как щяха да го приемат останалите? В каква среда щеше да попадне? Какви гени щеше да наследи? В договора сам беше отметнал обстоятелствата и най-големите трудности,през които трябваше да мине, за да постигне целта си.
Но това бяха само общите клаузи – десетина основни неща, валидни за около 70 години живот. А през цялото останало време? Дали щеше да издържи да бъде толкова далеч от истинското си семейство? Дали щеше да съумее да намери пътя, по който щеше да се чувства по-близо до тях?
Трябваше да мине през иглени уши, за да стане това.Върналите се му бяха разказвали, че минеш ли портала, ставаш съвсем различен. Забравяш откъде идваш и, че сам си определил условията. Започваш да се подчиняваш и да се водиш по законите на играта. Обстоятелствата определят живота ти и те люшкат наляво и надясно като останка от потънал кораб в океан. Споделяха, че се привързваш към инструментариума, който ти е даден, за да постигнеш целта си. И това се случва до такава степен, че започваш
да се идентифицираш с него. И само правилната комбинация от думи, можела да те спаси и да те изведе на единствения път, по който се чувстваш в хармония със себе си и със света, да се докоснеш поне мъничко до това, което си бил,
преди да се впуснеш в Играта.
А комбинациите от думи били
милиарди. И за да намериш правилната, се включвал единият инструмент – най-мощният ти приятел и най-големият ти враг – Умът. Снабдяват те с него, като едно от средствата ти за ориентация. Той е един от компасите. Трябва обаче да се използва много внимателно и да не му се доверяваш много, защото има свойството да заживява собствен живот и да те увлича след себе си. А следваш ли го сляпо, се загубваш в лабиринти от мисли без изход. Само с него си доникъде.
Целта на играта е да се използват всички инструменти. Вторият мощен инструмент са Емоциите.
Върналите се от играта, които имат право да говорят, казват, че емоциите са другият капан, защото едновременно съдържат в себе си цялото познание и цялата заблуда.
Най-голямата тръпка на цялата игра се състояла именно да изпиташ емоциите – нещо, което извън играта, в света на пълното познание, било недостъпно. Но емоциите, също като ума, имали свойството да те увличат, да те обсебват и да те карат да си мислиш, че това си ти.
Един приятел му беше дал жокер – “Чувствай емоциите със спокойно сърце”. Каза, че е важно. Но можеше ли да се живее в такива противоречия – да чувства спокойно, да мисли, но не прекалено, да ползва инструментите, но да не се привързва към тях? А ето ти и още едно – как щеше да помни всичко това, след като, минавайки през портала, щеше да забрави всичко?…
Съществуваха все пак и добри клаузи в договора – нещо като награда – имаше опция по време на големите изпитания и трудности, през които минава, да му се присънват определени послания, които той самият попълваше в договора или да получава видения за тях.
Проблемът беше, че той изобщо не знаеше дали щеше да съумее да достигне до нивото, в което виденията нямаше да го плашат. Дали изобщо щеше да срещне някой по пътя си, който да го научи да медитира поне? Шансът беше минимален.
Затова предпочете да отметне клаузата Сънища и там отбеляза приятеля си, който му даде съвет за спокойните емоции. Избра да го сънува по време на поредното изпитание. Гаранцията за успех не беше по-голяма, предвид че казваха, че малцина, влезли в играта, вярват
на сънища. Защото проблемът със сънищата също беше двояк като всичко останало – от една страна
те изразяваха посланията на небето, от друга обаче – страховете и всичко, което беше запечатано в Подсъзнанието.
А самото подсъзнание беше другият инструмент, който съдържаше в себе
си мощна сила, но понеже беше труден за овладяване, тя често се насочваше срещу притежателят на самото подсъзнание. Защото първо трябваше да се научиш да се гмуркаш в страшния му свят, а едва след това – да съумееш с много усилия да отсяваш кое е правилно напътствие и кое – просто ирационален страх, основаващ се на вярванията в средата, в която си израснал и на колективната памет. Щеше да бъде тежко и трудно – да лавираш между едни и същи неща, които щяха да означават в различни обстоятелства
най-доброто и най-лошото за теб.
Най-малко се притесняваше от последния си инструмент – физическото Тяло. Някак чувстваше, че няма да му се поддаде и да
се идентифицира с него. Какво пък толкова важно беше как изглеждаш? Нали влизаш в играта, за да свършиш работата. Използваш го, за да се придвижваш във физическото пространство. Имаш нужда от него. Имаше приятели, които избираха да се развиват без този инструмент – избираха повредени тела, за сметка на по-развито друго сетиво или болест по тялото, която да ориентира душата по Пътя на лечението. Беше същата работа от негова гледна точка тук. Но в играта се
оказваше, че останалите го смятат за дефект и е тежко изпитание. Това обаче носеше повече точки в Играта,
прескачаха се по-бързо нива. Стига, естествено да съумееш отново да лавираш с другите си инструменти.
Той си избра добро тяло, за да не му обръща много внимание, въпреки че казваха, че някои толкова се
увличали по телата си, че започвали да извършват върху тях подобрения. С каква цел? Чудеше се той. Това не носеше точки, а напротив – осакатяваше ума и емоциите, защото започваш да мислиш и да чувстваш
погрешно. Изобщо… той усещаше, че ако изпусне положението, щеше да настъпи тотална бъркотия.
Но как щеше да помни да не изпуска положението?? За всеки случай попълни графата Срещи с по-развити души а) чрез книга, б) чрез семинар, в) лично. Отговор в) му се струваше най-примамлив. Но под него беше изписано единственото условие в тази графа – ще ги срещне, само ако не е заслепен през това време от някой от инструментите си.
В противен случай, щеше ги подмине или пък да се заблуди и да повярва на някоя “менте” по-развита
душа. Някои разказваха, че хората в играта са толкова полудели, че съдели по външния вид на човек и според професията му – дали отговарят на последните модни тенденции. Никой не забелязвал колко преходна е модатата. Или пък някаква енергия карала всички да сочат с пръст различните и да ги обявяват за неприемливи и луди. Понякога именно “ментетата”
били виновни за това. Така че рискът да маркира отговор в) си беше лично негов. Можеше и той да се поддаде и да пропилее един от шансовете си да
намери Пътя. А Пътят беше смисълът на цялата игра.
И знаеше, че ще трябва да се връща в една и съща игра отново и отново, докато не го намери. Колкото и болезнено да беше това. Стана му много страшно, но не се поддаде. Тук беше лесно да бъдеш оптимист.
Всички бяха такива. Каза си, че винаги, когато закъса, може да повика висшите сили на помощ. Те бяха достатъчно благоразположени, за да оставят постоянно Знаци на пътя.
Лошото беше, че тези, които се идентифицираха с инструментите си – Ум или Емоции, затваряха останалите си сетива за знаците. Подписа договора и се отпусна за миг в недоумение. Толкова простичко му се струваше от тукашна гледна точка да следва Пътя и да играе Играта – просто трябваше да се довери на истинската си същност и да бъде внимателен и присъстващ.
Всички обаче твърдяха, че в играта не е така – че се загубваш в различните мнения, случки, изводи и лична болка, че се взимаш много на сериозно и се отделяш от цялото, общото, взаимосвързаността. Най-голямото предизвикателство било хем да използваш всички тези инструменти, хем да си даваш сметка, че инструментите не си ти. Малцина
успявали.
Отново го хвана страх. Чувстваше се вцепенен. Това беше последното, което почувства преди да мине през портала. Нямаше друг избор. Беше нещо като да си с проблемен парашут в хеликоптер пред отворената врата и да знаеш,че всеки момент ще те бутнат…“