Когато се опитваш да ме „поправяш“ без да искаш, задействаш в мен дълбоко усещане за ниска стойност, срам и провал. Неизбежно е. Чувствам, че следва да се променя, само за да ти угодя. Да се трансформирам, само за да премахна безпокойството ти. Да „коригирам“ себе си, само за да сложа край на съпротивата ти към това, което всъщност съм. И знам, че просто не мога да сторя всичко това. Не и според твоите притискащи ме срокове. Чувствам се безсилна.
Знам, че намеренията ти са любящи. Знам, че наистина желаеш да помогнеш. Искаш да служиш. Искаш да излекуваш хорската болка, когато я усетиш. Искаш да повдигаш духа. Да събуждаш от съня. Да се грижиш. Да образоваш. Да вдъхновяваш. Наистина вярваш, че си позитивен, състрадателен, неегоистичен, приятен, добър, мил, чист, духовен човек.
Но искам да знаеш, съвсем откровено, че се чувствам като купчинка лай*но , когато се опитваш да ме „обичаш“ по този начин. Изобщо не го усещам като обич. Точно обратното. Усещам, че искаш да освободиш напрежението в себе си в опит да ме контролираш. Под маската ти на „мила“, „помагаща“ и „духовна“ персона аз се задушавам. Чувствам се потисната, отхвърлена, засрамена и тотално необичана. Чувствам се предадена от „любовта“ ти! Разбираш ли? Сякаш всъщност, теб не те е грижа за МЕН, дори и на повърхността да изглежда така. Дълбоко в себе си усещам, че в ума си държиш един „образ“ на това каква „трябва“ да бъда. Твоят образ! Не моят!
Изглежда като любов, но го усещам като насилие. Разбираш ли? И иронията е в това, че в мига, в който спреш с опитите си да ми „помагаш“, си ми от най-голяма помощ! Тогава и аз спирам с опитите да се променям, за да ти угодя. Чувствам се сигурна, оценена, разбрана, почитана заради това, което наистина съм. Вече мога да си върна силата, отново. Мога пак да повярвам в себе си, по начина, по който ти ми вярваш. Мога да се отпусна. Свободна от твоя натиск и изисквания да предам себе си – за да бъда различна, изцерена, трансформирана, просветлена, събудена, поправена, „по-добра“ – аз вече мога по-добре да видя КОЯ СЪМ в действителност. Мога да открия собствените си вътрешни дарове. Мога да докосна собственото си могъщо присъствие.
Чувствам се в безопасност и мога спокойно да си позволя да изразя автентичните си емоции, мисли и желания. Да следвам собствените си убеждения. Вече не се чувствам като потиснатата жертва, като малкото момиченце под твоето вещо опекунство. И в този миг смелата зряла жена се събужда в мен. Дишам по-дълбоко. Чувствам се по-здраво стъпила на земята. Едно любовно присъствие изпълва тялото ми, прониквайки дори и в онези кътчета, така затворени за тази любов преди. Сетивата ми се изострят. Дълбоко в мен целебни енергии се надигат. Чувствам се лека, свободна, oсвободeна от страхове. Чувствам се уважавана, а не засрамена. Видяна такава, каквато наистина съм, а не като нечия чужда лимитирана проекция.
Помагаш ми толкова много, когато спреш да ми „помагаш“! Имам нужда да открия моите отговори, моята истина, не твоите! Искам приятел и любим – осъзнат, присъстващ и автентичен, а не спасител-експерт. Можеш ли всъщност да видиш, че когато се опитваш да спасяваш мен, предаваш себе си? Че се опитваш да избягаш от собствения си дискомфорт, от мисълта за собствения си нереализиран потенциал, като изместваш фокуса си върху мен? Така аз се превръщам в твоето най-силно разсейване. И не, не искам повече да бъда това разсейване за теб. Нека заедно разчупим този порочен кръг!
Нека спрем да се опитваме да се „поправяме“ и „спасяваме“ взаимно! Нека, вместо това, изберем да се обичаме. Да се преклоним един пред друг. Да се благословим. Такива, каквито сме. Такива, каквито наистина, наистина, наистина…СМЕ.
~Джеф Фостър
Още от автора: Ти не можеш да спасиш никого