Провалът на модерната медицина не се дължи на липсата на възможностите за действие, а на светогледа, върху който е изградила своите действия, нерядко обвити в тайнственост и необмислени. Медицината се проваля заради своята философия, или по-точно заради липсата на философия. Досега действията й бяха ориентирани само към функционалността и ефективността и в края на краищата отсъствието на каквито и да било аспекти на философско тълкуване й навлече критиката, че е „безчовечна“. Тази безчовечност намира външен израз в редица конкретни ситуации, но проблемът не може да се реши, стига да се предприемат подходящи функционални промени. Много симптоми показват, че медицината е болна. И подобно на всеки друг пациент, „пациентът медицина“ също не би могъл да се излекува чрез докторуване по домашному.
Болест е дума, която всъщност може да се използва само в единствено число, множественото число – болести – е също толкова безсмислено, колкото и множественото число на понятието здраве – здравета. Болест и здраве са понятия в единствено число, тъй като се отнасят за форма, изразяваща състояние на човека, а не – както е общоприето – за органи или части на тялото. Тялото никога не е болно или здраво, защото то е само проводник на информацията, изпращана от съзнанието. Тялото не върши нищо от само себе си, в това всеки може да се убеди, наблюдавайки един труп. Тялото на живия човек дължи своите функции тъкмо на онези две нематериални „инстанции“, които обикновено наричаме съзнание (душа) и живот (дух).
Съзнанието представлява информацията, изразяваща се и придобиваща видим израз чрез тялото. Съзнанието се отнася към тялото така, както една радиопрограма към приемника. Тъй като съзнанието представлява нематериално, самостоятелно качество, естествено, то нито е продукт на тялото, нито зависи от неговото съществуване. Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред (по-нататък ще видим, че разгледана от друг ъгъл, болестта всъщност представлява именно създаване на равновесие). Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Така тялото е плоскост на проявление или осъществяване на съзнанието и с това – на всички процеси и промени, които протичат в него.
Както целият материален свят е само сцена, на която играта на първообразите се облича във форма и по този начин става иносказателна, аналогично и материалното тяло е сцената, където образите от съзнанието си пробиват път и се изявяват. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом. Най-добрият ни приятел никога не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следователно, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез простото не-слушане и не-разбиране симптомите не изчезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.
Тук се крие разликата между това да надвиеш болестта и да трансмутираш (да преобразуваш) болестта. Изцелението настъпва изключително вследствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над синдрома, тъй като това предполага, че човекът е станал по-здрав, т. е. по-цял, по-съвършен. (Недопустимото по принцип степенуване на думата цял тук означава нещо Като да се доближиш към целостта. Думата здрав също не позволява степенуване.)
Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича и просветление. Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следователно е невъзможно да се постигне без разширяване на съзнанието. Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото – едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съзнанието.
Зад полярността, която ние, като хора, познаваме, се намира единството – онова обхващащо всичко едно, в което противоположностите дремят все още неразличими. Тази област от битието се нарича цяло, което по дефиниция включва всичко и затова не може да има нищо извън това цяло, извън това единство. В единството няма нито промяна, нито преобразуване или развитие, защото единството не се подчинява нито на времето, нито на пространството.
Нека отново да се върнем към онази област, която със сигурност можем директно да опознаем. Всички ние притежаваме двуполюсно съзнание, което се грижи за това целият свят да ни изглежда двуполюсен, важно е да признаем пред себе си, че не светът е двуполюсен, а нашето съзнание, чрез което възприемаме света. Да разгледаме законите на полярността въз основа на един конкретен пример: дишането, от него можем да почерпим най-голям опит за полярността. Вдишването и издишването се редуват непрестанно и така образуват ритъм. Но ритъмът не е нищо друго освен постоянна смяна на два полюса. Ритъмът е основният модел на всеки живот. Същото има предвид и физиката с твърдението, че всички явления могат да се сведат до трептения. Наруши ли се ритъмът, нарушава се и животът, защото животът е ритъм. Който отказва да издишва, не може вече и да вдишва. От това следва, че вдишването живее от издишването и е нежизнеспособно без противоположния си полюс. Един полюс живее от друг полюс. Премахнем ли единия полюс, изчезва и другият. Така от напрежението между два полюса възниква електричество – отстраним ли единия полюс, електричеството изгасва.
Полярността е като врата, от едната страна на която има надпис вход, а от другата – изход. Вратата е винаги една и съща, но според страната, от която я приближаваме, виждаме само единия аспект от нейното съществуване. От тази принуда – да трябва да разчленяваме единството на аспекти, които след това да наблюдаваме последователно – възниква времето. Защото само чрез наблюдение с едно двуполюсно съзнание едновременността на битието може да се преобразува в последователност. Така както зад полярността стои единството, зад времето се крие вечността. При понятието вечност трябва да се има предвид, че в метафизичния смисъл тя означава безвремие, а не, както погрешно я тълкува християнската теология, дълъг и безкраен времеви континуитет.
Този пример би трябвало да ни изясни още веднъж закона за полярността: в човешкото съзнание единството се разделя на полюси. Двата полюса се допълват (компенсират) взаимно и поради това всеки се нуждае от противоположния, за да съществува. Поляризацията крие в себе си неспособността да се наблюдават едновременно двата аспекта на едно единство и ни принуждава към последователност, чрез която възникват феномените „ритъм“, „време“ и „пространство“. Ако едно двуполюсно съзнание иска да опише с думи единството, то може да го стори само с помощта на парадокса. Предимството, с което ни дарява полярността, е способността за познание, която не би била възможна без полярност. Цел и стремеж на всяко двуполюсно съзнание е да преодолее своето обусловено от времето не-здраве и да стане отново здраво, т. е. цяло. Всеки път към изцелението или посвещаването е път, водещ от полярността към единството. Крачката от полярността към единството е толкова радикална, качествена промяна, че за двуполюсното съзнание е трудно (ако изобщо е възможно), да си я представи. Всички метафизични системи, религии и езотерични школи проповядват единствено и само този път от поляризацията към единството. Оттук се налага изводът, че всички тези учения не се интересуват от едно „подобряване на този свят“, а от „напускането на този свят“.
Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. „Какво ви липсва?“ – питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки“. Днес лекарите питат: „Какво ви има?“ При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „Какво ви липсва?“ и „Какво ви има?“ разкриват много неща. И двата се отнасят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му – ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно състояние се проявява в тялото като симптом, който човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, че нещо липсва. Липсва осъзнаване, затова е налице и симптомът. Решението се крие в онази трета гледна точка, от която всички алтернативи, всички възможности, всички противоположности са еднакво добри и правилни, съответно еднакво лоши и погрешни, тъй като са елементи от едно единство и поради това имат право на съществуване: защото без тях целостта не би била цяла. Ето защо при закона за полярността толкова настойчиво обръщахме внимание на това, че единият полюс живее от съществуването на другия и не е жизнеспособен без него. Така както вдишването зависи от издишването, и доброто зависи от злото, мирът от войната, здравето от болестта. И все пак, не може да се попречи на хората да искат само единия полюс и да се борят с другия. Но в тази вселена, борейки се с който и да било полюс, човек се бори с космоса – защото всяка част съдържа цялото (рагs pro toto). В този смисъл Исус казва: „И най-малкото, което причиняваш на моя брат, си причинил на мен!“
Не светът се променя, а човекът осъществява в себе си един след друг различни пластове и аспекти на света. Мъдрост, съвършенство, съзнание означават едно: да може да се прозре и проследи всичко съществуващо в неговата Валидност и съгласуваност. Да може да схване реда, за наблюдателя означава самият той да бъде в ред. Илюзията за промяна възниква от полярността, която разделя едновременното на последователност, а „както“/“така и“ – на „или“/“или“. Източните философи, например, наричат двуполюсния свят „илюзия“ или „мая“ (заблуда, измама) и изискват от човека, който се стреми към познание и освобождение, най-напред да разобличи този свят на формите като илюзия, за да прозре, че в действителност той не съществува. Но стъпките, които водят до това прозрение („пробуждане“), трябва да бъдат предприети в двуполюсния свят. Ако полярността пречи на единството в неговата едновременност, чрез заобикаляне на Времето то директно се възстановява, като Всеки полюс се уравновесява от следващия го противоположен полюс. Този закон наричаме принцип на допълнителността.
Още една възможност е „Лечение с числови поредици по Г.Грабовой“: ТУК
* Статиите в този сайт са само за информационни и образователни цели и не заместват професионални медицински съвети, диагностика или лечение. Винаги се консултирайте с вашия лекар за всякакви въпроси, които може да имате относно медицинското ви състояние.