Из “Болестта като път“ на Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке
Специфичният начин, по който един човек се отнася към друг, проличава най-ясно в партньорството, но може да се пренесе и върху всяко лице, с което контактуваме. Под партньорство тук се има предвид не сексуалност, а по принцип начинът, по който се отнасяме към ближния.
На полярността на нашето съзнание се дължи, че ние не осъзнаваме своята цялостност, а се отъждествяваме винаги само с един отрязък от съществуващото. Този отрязък наричаме Аз. Това, което ни липсва, е нашата сянка, която ние по правило не познаваме. Човек постоянно е принуден да осъзнава непознати досега и неосъзнати елементи от сянката и да ги интегрира в своята идентификация.
Да бъдещ мъж значи да се идентифицираш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при което мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва, трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас.
На пръв поглед това звучи парадоксално и затова може би толкова рядко се разбира. За познанието и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. Затова му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женска част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; същото важи за жената. Можем да си представим сянката като напластена. Има много дълбоки пластове, които предизвикват у нас ужас и от които адски се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзнаване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбваме се в него. Последната дума него можем да отнесем както към другия човек, така и към собствения сенчест елемент, тъй като и двете, в края на краищата, са едно и също.
Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в края на краищата, винаги е в нас самите. Говорим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъзнаем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сянка, с който още не сме готови да се срещнем. Намираме другия пол атрактивен, защото той ни липсва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собствената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор, всъщност са затруднения, които имаме със себе си.
Отношението ни към неосъзнатото от нас винаги е двойствено – то ни привлича и плаши едновременно. Също така двойствено е обикновено и нашето отношение към партньора – ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и заедно с това да се отървем от него, намираме го едновременно и прекрасен, и отвратителен. Във всички дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме“ нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат – това всеки го знае и все пак винаги отново и отново се учудваме „как тъкмо тези двамата са се събрали, когато съвсем не си подхождат“. Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или – образно казано – всеки оставя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателната сфера – това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата обкръжаваща среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно партньорство, защото единствено когато „обработва“ своята сянка чрез другия, човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.
Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв случай обещанието за „вечна любов“ се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него.
Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към материалното. Те свързват любовта с формите на проявление вместо със съзнателни съдържания.
Проблеми се създават, само когато двама души различно „използват“ своето партньорство, като единият преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голямата скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си. Любовта иска да бъде едно – и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел.
Всяко партньорство се състои в опита двата полюса – мъжкият (ян) и женският (ин) да се доведат до хармонично изравняване. Партньорството осигурява на човека възможността да допълва себе си в посока към цялостността чрез връзката с друг човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „по-добрата“) половина компенсира чрез своята същност това, което на самата нея ѝ липсва.
Най-голямата опасност в едно партньорство обаче винаги е вярата, че проблематичните и смущаващи начини на поведение са единствено проблем на другия и „нямат нищо общо със самия мен“. В такъв случай човек затъва в проекцията и не разбира необходимостта и ползата да преработва и обработва отразените от партньора сфери на собствената сянка, за да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява.
Нумерологията търси различието в любовното партньорство защото то подхранва напасването и използва израза „Ключ в ключалка” като символ на оптимална съвместимост– т.е. когато има различие на потенциалите, тогава започва да протича енергия.
Нумерологията може да ви насочи чрез Съпоставка за съвместимост с любовен партньор: ТУК