Автор Димитър Хаджиев Dimitar Hadjiev
Когато като малки биваме жертва на пренебрежение или насилие, детето в нас все още желае да преживява миналата трамва в настоящето и в бъдещето. Ако все още шокът от нея стои неизлекуван напълно в дълбините на подсъзнанието. Зрялата личност в нас пък желае да го превъзмогне. Често пъти тези две части от психиката ни влизат в конфликт, докато едната не вземе надмощие. Поне временно. И все пак, независимо от изхода на тази борба, нещо в нас продължава да саботира щастието ни. И следва да си дадем достатъчно време и място, за да скърбим. За да се освободим от него.
През годините разговарях с много жени, претърпяли или продължаващи да живеят в условия на домашен тормоз и насилие от страна на мъжа. В една или друга форма. Защото насилието има толкова много лица. Всяка история е лична и различна. Разбирам отлично защо едно от най-трудните неща на света може да бъде това да разбиеш порочния кръг, в който си попаднал. Особено когато всеки около теб ти казва, че си „луд“ да продължаваш да търпиш. И колкото и различни да са тези жени една от друга, понякога откривам конкретни прилики в миналото им. Когато важните ни нужди в детските години не са били удовлетворени, сме склонни да толерираме различни форми на насилие в интимността. Сякаш продължаваме да търсим нещо повече там, където има само по-малко от него. Ако като деца сме се събуждали с мисълта, че „Някой тук не ме иска, но не мога да си тръгна. Някой тук ще нарани мен, чувствата или желанията ми, но трябва да остана. Някой сякаш не ме желае до себе си, но няма къде да отида“…то колко трудно е като възрастни да напуснем връзка, в която има много по-малко от това, от което се нуждаем?
Продължавам да се изумявам, говорейки с интелигентни и чувствителни млади дами, които дълбоко вярват, че има нещо много сбъркано в тях. „Експлоататорската“ любов на родителите често ни кара да вярваме, че сме дефектни, вместо да видим истината. Родителите просто са били неадекватни в ролята си на такива. И ако онзи гласец ни нашепва, че „са го правили за наше добро“, ние вече не сме жертви. Ние сме съучастници в някаква форма на злоупотреба спрямо нас самите. Конформизмът и предаването пред един несправедлив родителски авторитет често завършва с омраза. Омраза, която резултира и в самонасилие. Резонирайки на подобни честоти отвътре, какво бихме привлекли отвън?
Понякога ни е трудно да си тръгнем от дисфункционална или травмираща ни свързаност, защото като деца сме усвоили умели стратегии за самозащита. Развили сме начини, ментални и психически, да се предпазим от болката. Успяли сме да избягаме, като в същото време сме оставали. И ето как тези стратегии отново идват „на помощ“. Но това сякаш е мечешка услуга. Предпазваме себе си чрез отричане и дисасоциация, но по този начин оставаме уязвими в ръцете на другия. Това, от което се страхуваме, има навика да ни застига.
Понякога ни е трудно да си тръгнем, защото насилието може да има по-фини форми. Сарказъм, подигравка, дразнене, постоянна критика. Едно „еее, стига, виж, че само се шегувам“. И ако свикнем с всичко това, можем да го приемем за „шум“. Някъде там, на заден план. Да, но той си стои. И бавно, но сигурно ни разрушава. А ние успокояваме себе си с едно: „Той никога няма да бъде толкова добър, за да имам с него всичко онова, което най-силно желая, но и никога толкова лош, че да се налага да си тръгна“.
Понякога ни е трудно да напуснем, защото като малки са ни лъгали. Или сме лъгали себе си. С надежди за промяна. „Тати ще се промени. Ще спре да пие и да се държи зле с нас“. „Мама ще се промени. Ще започне да ме приема и обича истински, безусловно“. А този момент на промяна така и никога не идва.
В разговорите ми с някои от тези млади жени виждам опита им да поправят миналото чрез промяна на бъдещето. Дори понякога те самите не осъзнават, че го правят. Ако само някак със силата на любовта успеят да спечелят сърцето на „лошия мъж“. Ако само някак успеят да променят поведението му и той стане добър, ще могат да излекуват травмите, причинени от един по-груб, студен, нелюбящ баща в миналото. В подобни случаи сърцето ми се свива, защото знам накъде води всичко това. Някои казват, че историята на човечеството се пише от победителите. По сходен начин, миналото ни също понякога се пише от най-травмиращите моменти в него. Те са валидна част от цялата истина, но неволно изкривяват другата. По-лесно е да променим миналото, за да получим различно настояще и бъдеще. Обратното рядко е възможно.
Но как променяме миналото? Не със страдание, отхвърляне и гняв. А с приемане, обич и подкрепа. Това бе една от първите ми съзнателни срещи с „любящото огледало“. Създадох си го сам. И продължих напред. По сходен начин, ако партньорът не може да подаде това огледало, можем да го дадем сами на себе си. И да си позволим да скърбим. Чудеса се случват всеки миг.
Вярвам, колкото по-често държим любящото огледало в ръцете си, отдавайки необходимото внимание, време, почит и уважение на травмите от миналото, толкова повече се променяме. А с това и реалността ни. Изграждаме и отстояваме по-здрави лични граници. Ставаме по-самоуверени. Все по-обичащи се и ценни в собствени ни очи. И все по-малко толерантни към насилието. Във всяка негова форма.
Вярвам, в една силно дисфункционална интимност, нашето любящо огледало може да промени партньора. Той може да се огледа в него и да избере на свой ред пътя на любовта и на безусловното присъствие, за което писах преди време. А може да се уплаши и избяга. А може и да се уплаши и принуди ние да си тръгнем. Гаранция за хепиенд в една връзка не може да има. Но и вярвам, имаме не само правото, но дори и задължението към нас самите да си позволим да сме щастливи. Да получим онова, което знаем, че наистина заслужаваме. И отговорността за всичко това е наша.
Към мъжете, четящи тази публикация. Да, ние също можем да бъдем потърпевши на сексуален и друг тормоз от страна на жените. И аз лично съм изпитвал това на гърба си през годините. Не веднъж или два пъти. Но поне моята субективна реалност показва, че в повечето случаи ние сме тези, които по-често избираме да прибегнем до физическо или психическо насилие, когато се почувстваме безсилни. Надявам се в такива случаи по-често да си припомняме, че уважението, възхищението и сексуалното привличане на жената към нас е най-вече въпрос на работа и отношение. Както вътрешно към нас самите, така и външно към нея. И в това наше отношение няма място за контрол, доминация, агресия или насилие над другия. Просто няма. Понякога най-нежното докосване е онова, което най-широко разтваря женското сърце, душа и тяло.
И за финал. Знаете ли как се образуват перлите? Образуват се вътре в мидите, след като в черупката им попадне чуждо тяло. Като песъчинка, например. Понеже вътрешната обвивка на черупките им е много нежна, ако не могат да се освободят от песъчинката, мидите започват да изработват вещества, в които всъщност я обвиват. Така постепенно тя се покрива със слоеве седеф. И след около година се ражда…перлата. И често пъти колкото повече слоеве съдържа тя, толкова по-красиво блести. И за разлика от диаманта например, естествената, дива перла не се реже или обработва. Нейната безкрайно рядка красота е плод на изключителната сила на мидата да лекува себе си. Раните от детството ни могат да родят най-изумителните перли на света. Най-големите сърца. И най-чистите души. Надявам се винаги да помните това.
Нумерологията може да ви подкрепи чрез Съпоставка за съвместимостна любовни партньори: ТУК