Жената, активирала и балансирала първата си чакра, се свързва хармонично с неизчерпаемия животворен източник – майката Земя. Стъпила здраво на крака, осигурила своето физическо благосъстояние и най-базови нужди, тя заявява смело пред света – „Аз съм!“. Енергията й сега се издига свободно нагоре, към втора чакра. Разположена на нивото на долната част на корема. Активацията й минава през друго смело утвърждение – „Аз чувствам!“. И докато мъжът може да разгърне себе си на първа чакра, предоставяйки защита, сигурност и безопасност, то на втора чакра жената принципно e по-активната страна. Отдаваща на мъжа нежност, ласки, прегръдки, секс. Мислеща за него с топли чувства. Споделяща с него своя съкровен и безкрайно богат емоционален свят. Но това съвсем не значи, че мъжът остава пасивен. Напротив, често пъти се изправя лице в лице с най-големите си предизвикателства и страхове в интимността. В резултат от което, действа по-неосъзнато. И следва да бъде много, много внимателен. Защото тази втора чакра, заедно с четвъртата, са източник на изумителна женска сила, но и на огромна уязвимост. Енергията в нея се активира, когато жената може спокойно да се разгърне, да задвижи и освободи онези мощни, дълбоки потоци от чувства, емоции и усещания. Когато емоционалните й нужди и желания в партньорството са посрещнати. Когато тя и мъжът си доставят удоволствие и наслада. Когато позволява на себе си и на него да поглезят малкото момиче в нея. Когато играе и се забавлява. Когато е свободна от стрес. И се затваря, все повече и повече, всеки път, когато мъжът посява в нея вина. Когато я отхвърля. Когато я ограничава. Когато я осъжда. Когато опитва да урони себестойността й. Когато й „доказва“ по логичен път колко е грешно да чувства онова, което чувства. Когато я анализира до безкрай. Когато се опитва да я „поправи“ и да й „реши проблема“ набързо. Когато отблъсква нежността, топлината и милувките й. Когато се отдръпва зад високите, дебели стени на замъка си. Когато е груб, студен и безпардонен.

Когато енергията на тази втора чакра протича безпроблемно в интимността, женствеността в дамата се разпалва много, много силно. Кой мъж не желае подобна дама до себе си? Но, момчета, готови ли сме да посрещнем тази Амазонка с открити гърди? Знаем ли наистина какво представлява тя, в сърцевината си? Автентичната женственост е силна, смела, дръзка дори. Тя е безмерно дълбока и абсолютно необуздана. Извираща от дълбините на душата. Вижда и усеща всичко. Тя е безпогрешният глас на интуицията. Говореща на езика на страстите, копнежите, мечтите. Тя е съвършена свобода, спонтанност и непредвидимост. Дивата, стихийна емоционалност. Тя е умопомрачително многолика и многопластова. Надхвърляща по-ограничените ни мъжки представи за добро и зло. За светлина и тъмнина. За живота и смъртта. Кой мъж не желае подобна дама до себе си? Но най-първичната й женственост изисква и най-дълбоката ни мъжка осъзнатост. И нищо по-малко от това. Наскоро приятелка сподели с мен прекрасен текст. В него се казва, че за мъжеството във всеки от нас се съди най-добре по отношението ни към тези три неща – природата, жената и неизвестността. И ако погледнем смело в очите на бягащата с вълци, ще открием в тях и трите. Ами сега? Кой мъж не желае подобна дама до себе си? Но колко от нас могат да я понесат изцяло? Да я приемат с всичко, което носи в себе си? Понякога избираме една съвсем малка част, проекция, от всичко онова, което жената до нас е и желае да бъде. Един толкова ограничен аспект от цялата й необятна същност, с който се чувстваме най-комфортно. А след това „снимаме“ тази проекция в съзнанието си, поставяме я в рамка и я заковаваме с чука за стената. Завинаги. Отказваме да приемем други нейни образи. Сочим заплашително картината и поставяме ултиматум – „бъди това, или…“. Опитваме се да я набутаме обратно в рамките. Там, където е напълно безопасно. Там, където всичко е добре познато, отработено и под контрол. А тя, бягащата с вълци, ще ни връща още и още от точно същата тази своя енергия, която най-силно отказваме да приемем. От която най-силно се боим. В опит да ни събуди и разклати. Да ни върне към собственото ни позабравено мъжество. Защото някъде, дълбоко в себе си, тя все още вярва в нас. И се надява. Колко от нас са пуснали чука, момчета? След като преди това със същия този чук сме пръснали на парченца цялата картина и изкъртили стените с един мощен, решителен възглас, казващ всичко. „Аз МЪЖ ли съм или ДА!“ Защото жената се ражда, а мъжът се изгражда.

Момчета, помним прекрасно всички онези мигове. Когато сме в леглото с нея. Нежно галим косите й, изкусно целуваме врата й, повеждайки я след малко към върховете на оргазма. А тя, тя щедро споделя с нас насладата си. Дарява ни с въздишки, стонове, пламенни слова, ласки и целувки. С едно приглушено или рязко и силно „Ааааахх“, докато тялото й се разтапя от върховния екстаз. Приемаме тази нейна чувственост като безценна награда и скъп подарък. Нейният дар за умелия любовник в нас. Обожаваме начина, по който показва удоволствието, които й доставяме. Спонтанно. Импулсивно. На мига. Едно толкова прекрасно проявление на автентичната й женственост. В целия й блясък. Но ако желаем да имаме тази жена до себе си, трябва да премаме болката й по същия начин, по който приемаме и насладата й. Можем ли, момчета, да почувстваме болката в сърцето й като съкровен дар и благословия? Нека я сподели спонтанно и открито. Нека приемем емоциите й в цялата им многоликост. Нека ги усетим – в лицето, в очите, в звуците, в движенията й. Защото има огромна разлика между това жената да ги натрупва и „изхвърля“ под формата на токсична смес (което никой от двамата не желае), и това да ги споделя мигновено с лекота. Защото това спонтанно проявление е естествен израз на любов – както към нас, така и към нейната собствена природа. Дори когато емоцията зад нея се усеща като гняв или тъга, говорим за уважение и любов.

Можем ли да останем напълно отворени и присъстващи в настоящия миг, докато вълните от емоционалност ни заливат? Нека идват и отминават. Без задържане, осъждане и страх. Дори й да кипи от гняв, нека останем с нея, гледайки я смело в очите. Нека не позволяваме на мъжкото ни Егото да се засяга и плаши. Да бяга, да отрича, да заплашва или лимитира. Как посрещаме женската емоция, момчета? Един по-слаб мъж ще я потуши със сила или ще предложи да бъде успокоена и изговорена с думи. А ние не сме слаби мъже. Можем да изберем да видим във всяко нейно проявление на гняв, страх, тъга или печал, един Божествен дар. Да бъдем безкрайно благодарни, че жената до нас е жива, пулсираща, туптяща, автентична…себе си. Просто себе си, за Бога! А можем дори да приемем всяка нейна емоция като вълшебна музика, извираща от дълбините на душата й. И нека не забравяме, че степента, до която можем да приемем болката и тъмнината й, определя и степента, до която тя ще ни възнагради и с насладата и светлината си…

Автор Dimitar Hadjiev