Из „Отровните родители“
Сюзън Форуърд, Крейг Бък

„Като първа стъпка не трябва ли да простя на родителите си?“. Моят отговор е „не“. Това може да ви шокира, разгневи, озадачи и обърка. Повечето хора са се оставили да им внушат, че прошката е първата стъпка към изцелението.
Истината е, че за да се почувствате по-добре и да промените живота си, не е необходимо да прощавате на родителите си!
Давам си сметка, че това твърдение противоречи на повечето най-почитани религиозни, духовни, философски и психологически принципи. Според юдейско-християнската етика: „Да се греши, е човешко, да се прощава, е божествено“. Давам си сметка, освен това, че за много специалисти в областта на психологическата помощ прошката е не просто първата стъпка към душевния покой, а единствената. Аз изобщо не съм съгласна с това твърдение.
В началото на професионалната ми кариера аз също вярвах, че да простиш на хората, които са те наранили, и най-вече на родителите си, е важен етап от процеса на лечение. Често окуражавах пациентите си — някои от които много сериозно малтретирани да простят на жестоките си родите ли. Освен това повечето от тези пациенти предприемаха лечение, твърдейки, че вече са простили на „отровните“ си родители. Аз обаче открих, че прошката в никакъв случай, не им е позволила да се чувстват по-добре. Те продължаваха да се чувстват зле. Те продължаваха да проявяват обезпокоителни симптоми. Прошката не беше довела до никакви значими или трайни промени. Всъщност някои от тях се чувстваха дори още по-неадекватни. Те казваха неща от рода на: „Сигурно не съм простил достатъчно“, „Моят свещеник казва, че не съм простил от сърце“ или „Нищо не правя като хората“.
Аз обмислях концепцията за прошката много дълго и много обстойно. В един момент се зачудих дали прошката не възпира напредъка, вместо да го улеснява.
Стигнах до извода, че прошката има две лица: отказ от потребността за отмъщение и освобождаване от отговорност на виновната страна. Идеята за отказ от потребността за разплата не ме смущаваше. Отмъщението е съвсем нормална, но много негативна реакция. Тя засмуква личността в тресавището на маниакалните фантазии за ответен удар, който ще й донесе удовлетворение, предизвиква безсилие и нещастие и освен това вреди на емоционалното благополучие. Колкото и сладко да ни се струва за момента отмъщението, то подклажда емоционалния хаос между детето и родителите и пилее ценно време и енергия. Отказът от потребността за отмъщение е труден, но несъмнено е стъпка към по-доброто душевно здраве.
Другата страна на прошката обаче не беше така ясна. Имах чувството, че безусловното освобождаване от отговорност е нещо нередно — особено когато ставаше въпрос за тежко малтретиране на невинно дете. Защо, по дяволите, трябва да прощавате на бащата, който ви е тероризирал и пребивал, превръщайки детството ви в ад? Как да „простим и забравим“ факта, че едва ли не всеки ден е трябвало да се прибирате в една къща със спуснати завеси и да дундуркате пияната си майка? А наистина ли трябва да получи прошка бащата, който е изнасилвал дъщеря си от седемгодишна възраст?
Колкото повече размишлявах, толкова по-ясно осъзнавах, че опрощението всъщност е различна форма на отричане, или: „Ако ти простя, можем да се преструваме, че случилото се не е толкова страшно“. Осъзнах, че този аспект на прошката всъщност пречи на хората да вземат живота си в ръце.
Капанът на прошката
Една от най-опасните особености на прошката е, че тя ликвидира способността да излеете натрупалите се емоции. Как ще осъзнаете гнева си спрямо родителя, на когото вече сте простили? Отговорността има само два адресата: външен — човекът, който ви е наранил, или вътрешен, тоест вие самите. Затова можете да простите на родителите си и в замяна на това неизбежно да намразите себе си.
Другото, което забелязах, беше, че някои мои пациенти бързат да простят, за да избегнат болезнената работа по време на терапията. Те вярваха, че прошката е краткият път към душевния мир. Много от тях „простиха“, прекъснаха терапията и потънаха още по-надълбоко в депресията и тревогите си.
Повечето от тези пациенти се бяха вкопчили във фантазията „Трябва само да простя, и ще се излекувам, душевното ми здраве ще цъфти, всички ще се обичат, ще се прегръщат и ще бъдат щастливи“. Пациентите твърде често откриват, че обещанието за прошка им донася още по-големи разочарования. Някои постигат известно подобрение, което обаче е съвсем краткотрайно, защото не е имало никаква промяна нито в чувствата им, нито в семейните отношения.
Спомням си един особено покъртителен сеанс с пациентка на име Стефани. Нейните изживявания са чудесна илюстрация на типичните проблеми, възникващи след преждевременното даване на прошка. Когато се запознахме, тя беше на двадесет и седем години и беше изключително ревностна „новопокръстена“ християнка. На единадесет години Стефани била изнасилена от втория си баща. Той продължил да я насилва още една година, докато майка й не го изгонила (поради други причини). През следващите четири години Стефани била тормозена сексуално от многобройните любовници на майка си, след което на шестнадесет години избягала от къщи и станала проститутка. Седем години по-късно била пребита почти до смърт от свой клиент. Докато се възстановявала в болницата, я посетил някакъв религиозен пропагандатор, който я убедил, че трябва да започне да ходи на църква. След няколко години Стефани се омъжила за същия пропагандатор и родила син. Тя била твърдо решена да построи живота си наново, но въпреки семейството и новата си религия, продължавала да бъде нещастна. В продължение на две години посещавала психотерапевт, но депресията й не отзвучавала. Тогава дойде при мен.
Разпределих я в една от групите ми от жертви на кръвосмешение. Стефани ни увери, че е постигнала душевен мир и е простила както на втория си баща, така и на студенокръвната си неадекватна майка. Аз й казах, че ако иска да се отърве от депресията, може да се наложи за момент да оттегли прошката и да даде воля на гнева си. Тя настоя, че вярва дълбоко в прошката и че гневът нямало да подобри състоянието й. Убеждаването протече доста мъчително и причината беше отчасти в това, че исках от нея да извърши нещо болезнено, а от друга страна, защото религиозните й убеждения противоречаха на психологическите й потребности.
Стефани свърши работата си съвсем прилежно, но отказа да даде воля на гнева си. След това обаче започна на моменти да го излива върху други хора. Например една вечер прегърна друг участник в групата и му каза: „Твоят баща е чудовище. Мразя го.“
След няколко седмици собственият й потискан гняв най-накрая излезе наяве. Тя крещя, руга и сипа обвинения към родителите си, че са унищожили детството и са осакатили зрелите й години. Накрая се разрида и аз я прегърнах. Усетих, че тялото й се отпуска. Когато се успокой, реших да я подразня незлобиво: „Що за поведение от една добра християнка?“ Никога няма да забравя отговора й.
„Предполагам, че Господ предпочита да ми е добре, отколкото да простя.“
Тази вечер тя изживя преломен момент.
Човек може да прости на „отровните“ си родители, но това трябва да стане в края на емоционалното „пролетно почистване“ — а не в началото. Човек трябва да излее гнева си за всичко, което е изживял. Той трябва да скърби заради факта, че никога не е получил родителската любов, за която е копнял. Той трябва да престане да пренебрегва и омаловажава вредата, която му е била причинена. Прекалено честото да „простиш и да забравиш“ означава да се преструваш, че нищо не е станало.
Друго мое убеждение е, че прошката е уместна само когато родителите направят нещо, с което да я заслужат. „Отровните“ родители, и най-вече насилниците, трябва да осъзнаят станалото, трябва да поемат отговорността и да демонстрират желание да поправят нещата. Ако вие едностранно прощавате на родители, които продължават да се отнасят зле с вас, които отричат действителността и собствените си чувства и които продължават да проектират вината върху вас, прошката може да се окаже сериозна пречка за емоционалната работа, която ви предстои. Ако единият или двамата родители са мъртви, вие все още можете да излекувате пораженията, като простите на себе си и се освободите от тяхната емоционална мъртва хватка.
Възможно е и е логично в този момент да се чудите дали ако не простите на родителите си, няма цял живот да изпитвате горчивина и гняв. Всъщност ще се получи точно обратното. През всички тези години видях, че емоционалният и душевен мир идват като следствие от освобождаването от контрола на „отровните“ родители, без да е необходимо да им прощавате. Но това освобождаване се постига само след като сте работили върху натрупания гняв и тъгата и след като сте прехвърлили отговорността върху техните рамене, където в крайна сметка й е мястото.

………………………………………………….

Ако желаете да се възползвате от възможностите на Нумерологията/Съпоставка родител – дете, разгледайте Раздел „Услуги“ и можете да ни пишете в контактната ни форма или на емейл: megan966@gmail.com

Споделете тази статия, ако ви е харесала.