Когато си с един човек 24 часа в денонощието, познаваш всичките му слабости – добрите му страни, но и лошите, блестящото и мрака. Целият човек се разстила пред тебе като на длан. Любовта е достатъчно силна да се осъществи и при вида на слабостите, ограниченията, уязвимостта на любимото човешко същество. Имагинерна любов обаче съвсем не е достатъчна. С нея можеш да обичаш само в киното или литературата, в поезията – както се обича далечна, блестяща, но непозната звезда.
Истинската любов представлява съвсем различно измерение – тя означава влюбване в действителността. Да, действителността има дефекти, но това те стимулира за растеж. Всеки отделен дефект те тласка да го надхвърлиш. Когато двама души се обичат истински, те си помагат в израстването. Превръщат се в огледало за другия, взаимно се оглеждат. Помагат си и се поддържат. В добри и лоши времена, в щастие и тъга, те са заедно, загрижени един за друг. Това е цялата философия на обвързването.
Ако съм с теб само когато си щастлив, а те напускам в нещастие, за обвързване не може да става и дума – налице е чиста експлоатация. Ако съм с теб само когато преливаш, а те напускам, когато си в депресия, значи изобщо не съм с теб, не те обичам, обичам единствено себе си и собственото си наслаждение. Когато си в състояние да ме зарадваш, когато ми правиш добро – тогава съм с теб. Когато ми причиниш болка – изхвърлям те на боклука. Това не е любов, не е обвързване, не е преданост. Няма никакво уважение към личността на другия.
Не е трудно да обичаш жената на някой друг, понеже на него отреждаш пораждащата страдание реалност, а за себе си запазваш само сладките мечти. Чудесно разделение на труда – няма що! Това обаче е нечовешко. Любовта е нещо сериозно и изисква израстване, иначе що за любов е това!
Любовниците получават стимул един от друг във всяко отношение. Когато са заедно, постигат високи върхове на щастие. Отредени са им обаче и дълбоки пропасти от тъга. Разстоянието между щастие и тъга се увеличава – ето това е любов. Когато си сам, сълзите и плачовете нямат особена дълбочина. Не си ли забелязал? Когато си сам, всичко това е доста плитко:
Когато обаче плачеш заедно с любимия, се получава голяма дълбочина на преживяването, разкрива се ново измерение.
Сам можеш да се смееш, но смехът ти ще кънти на кухо. Ще прилича на нещо ненормално, на лудост – само лудите се смеят сами. Когато споделяш смеха си с някого, смехът придобива дълбочина, здраве. Можеш да се смееш и сам, но смехът ти няма да е особено дълбок – няма как. Споделен, той се спуща до най-изконните дълбини на твоето същество. Двама души могат да израснат в общуването си само когато са заедно във всички климатични условия – ден и нощ, зиме и лете, независимо от промените в настроението.
Дървото се нуждае от всички климати и всички сезони. Да, то обича жаркото лято и ледената зима, радва се на зората, на слънчевите лъчи. Но само в тишината на нощта може да се затвори в себе си и да изпадне в дълбок сън. Дървото има нужда от тих, весел, радостен ден, но и от мрак и тъга в сивотата на облака, покрил небето. То расте от цялата тази диалектика.
Любовта е диалектика. Сам не можеш да израснеш. Винаги помни, че когато си влюбен, не бива да бягаш от отдадеността и обвързването. Потопи се изцяло в нея. Не се помайвай някъде из периферията, готов всеки момент да избягаш при първата трудност.
Любовта е и жертвоприношение. Трябва да пожертваш много… егото си, амбициите, уединението, тайните… Плитката романтична влюбеност не изисква никакви жертви, Без тях обаче няма израстване.
Любовта те променя почти изцяло, тя е ново раждане. Вече не си същият като преди – никога няма да бъдеш. Минал си през огън, пречистен си. Изисква се смелост.
~Бхагаван Раджниш/Ошо
Нумерологията може да ви насочи чрез Съпоставка за съвместимост с любовен партньор: ТУК