Защо възниква такъв въпрос след като на пръв поглед всичко е много просто? В просторите на интернет се пише какво ли не за понятието „духовен растеж”. Някои предполагат, че четенето на духовна литература вече си е духовно развитие, други пишат, че това са занимания с йога, медитация, психотехники, пеене на мантри. Или просто пишат, че духовното развитие е да мислиш позитивно.
Да започнем с определенията. Думата „личност” обединява в себе си социалнозначими качества (възгледи, способности, потребности, интереси, морални убеждения). Тогава развиването на личността е работа, насочена към разкриването на всички индивидуални способности, за да проявиш себе си и се реализираш в социума. И това е показател, създаден от човека.
„Духовност”- та в най-общ смисъл е съвкупност от проявленията на духа в света и човека. Излиза, че духовността не е свързана със социалната реализация. А развитието на духовността е познание и развитие на проявленията на духа в света и човека, развиване на самосъзнанието, търсенето на вътрешната светлина, изхождайки от това, че човек изначално е духовно същество, чрез отсяване на всичко това, което не е проява на духовността.
Да се определи, какво е духовността е невероятно труден философски проблем. При анализа на понятията личност и духовност се откриват 8 различия, по които може да се определи, какво развиваме в себе си – личностни качества или духовно начало.
- Граници
Ако развиването на личността е ефективна реализация в социума, то границите се определят отвън, т.е. в социума. Въздейства се чрез стимулите на външната среда, която и ограничава. Измеримо личностното развитие е материалната страна на човешкото битие.
Примерно желанието да станеш успешен. Определят се външните граници (като да кажем доходи от 5000 долара на месец), при които човек може да се посочи за успешен в социума.
При духовното развитие се търсят вътрешните граници, вътрешната обусловеност и в резултат на това развитие се стига до среща със самия себе си – истинския. Това е духовната страна на човешкото битие.
При духовното развитие няма стремеж да станеш някакъв или някой си, което обичайно предлага личностното развитие – тук се задават други въпроси: „Кой съм аз? Защо съм тук?“. За да разберем себе си, ограниченията си, защитните механизми, личностните си маски, същността си, за да открием своя източник на светлина извън зависимостите от външните обстоятелства и показатели.
- Път
Личностното развитие предполага, че има някаква цел, към която трябва да се стремим. Има начална отправна точка и крайна. Затова в личностното развитие се предлага цел и начини за постигането й. Пътят при личностното развитие е пътят на постиженията. Изхожда се от това, че има нещо извън нас, което ни ограничава и преодоляването му ще ни помогне да постигнем желаното. При поставена цел „получаване на определени вещи” това е ясно, но ако се постави нематериална цел? Примерно целта да стана щастлив. Щастието е вътрешно субективно усещане. Но в личностното развитие това усещане се подменя с материални обекти – ще спечеля милион долара и ще съм щастлив, ще се омъжа и ще съм щастлива и др.п.
Могат ли усещанията ни да бъдат цел? По-скоро това е следствие и ние можем да предприемем нещо, за да се случи то, да го удължим за известно време, но да го задържим не е по силите ни.
Ако ви предлагат някаква цел, към която трябва да се стремите, която трябва да достигнете, дори да ви предлагат достигането на просветлението – това не е духовно развитие, а личностен растеж.
Духовното развитие идва от състоянието и разбирането, че всичко нужно вече го имаме, но трябва да го открием в себе си. Затова духовното развитие е винаги път на търсенето, на постигането. Въобще духовността е просто друг начин на живот, където нищо не трябва да се притежава, защото необходимото го имаме. Това не е стока, която трябва да притежаваме. Духовното развитие е познание, преживяване, чувстване на реалността, в която се намираме и която е част от нас.
- Откриването на самия себе си
В личностното развитие се уповаваме на друг човек (обикновено приятел) да ни разкрие. Приемането на себе идва чрез приемането ни от другите. Да станем по-добри, по-съвършени, по-успешни, отколкото еди кой си. Сам по себе си не съм важен и нужен, но ако съм важен и нужен на някого (на обществото, родителите, децата и т.п.), то животът ми има смисъл.
В духовното развитие откриването на себе си става чрез приемането на себе си. Човек се интересува от себе си, от това, какво има в него. Изчезва желанието да стане някой или някакъв. За да стане такъв, какъвто иска, няма нуждата от външна подкрепа и одобрение. Човекът сам знае, какво иска, какво му е нужно, появява се вътрешната сила, вътрешните знания, изчезват различните илюзии за себе си. Човекът е важен преди всичко за себе си, като при това може да не е успешен социално, но да е щастлив и удовлетворен от живота си.
- Отношението към настоящето и бъдещето
Личностният растеж винаги се изгражда в перспективата на бъдещето. Сега нямаме нужното, но ако предприемем нещо в тази насока, то ще се появи. В личностното развитие сме насочени и живеем за утрешния ден. И най-големият проблем при такъв начин на живот е обезценяването на мига, на настоящето. Затова при личностното развитие настоящето не е ценност.
При духовното развитие отношението спрямо времето е друго. Бъдещето и миналото не са актуални, има го само настоящето и то е най-ценното, което имаме. Вниманието изцяло се насочва към осъзнаването на всеки момент от живота. Нищо не трябва да се притежава, всичко вече е в нас, трябва само да го видим. Външните ситуации са стимул да изследваме какви са нашите обусловености, защото каквито сме днес, такива и ситуации ще привлечем.
- Гаранции
При личностното развитие безопасността и гаранциите са най-важни. Макар и да разбираме, че не може да има гарантирано бъдеще при условията на постоянно променящ се свят, все пак ни се иска да се уповаваме на тази илюзия. Ако ви обещават някакви гаранции, то това непременно е личностно развитие. Всичко става средство, а свободата е цел. Но каква свобода можем да имаме, след като са ни нужни гаранции? Всичко случващо се не възприемаме като събитие, като следствие на усилията или бездействието, като награда за труда.
При духовното развитие свободата е отсъствие на всякакви гаранции, пълна неизвестност относно предстоящото. Всичко се възприема като събитие за постигане. Радостта, мъката, предателството – това са просто събития, които не трябва и не е нужно да оценяваме. Те са събития за постигане, за преживяване, за осъзнаване.
- Идеал
При личностното развитие винаги има стремеж към идеала – идеален живот, идеални отношения, идеален съпруг/а. Идеалът е нужен, за да се усети значимостта на собствения живот. Това е причината повсеместно да се прилагат личностни оценки подобни на висши/низши, добро/лошо, нравствено/безнравствено, морално/неморално. Социумът ни налага ценностите и изискванията си, управлява ни чрез система от поощрения и наказания. Всичко се отчита през идеалния модел.
В духовното развитие няма разделяне на оценъчни понятия, всяко действие има собствен смисъл, който трябва да разберем. Идеалът не съществува, а съществува желанието да познаем същността, за което е нужно да се научим да виждаме ситуацията цялостно и безоценъчно. И всичко важно и нужно, от което можем да придобием необходимото ни за духовния ни растеж, е ежедневието ни.
- Съревнование
В личностното развитие винаги има спортен принцип за организирането на живота – съревнованието. Винаги има победители и победени. Идеалът, идеалният живот е животът на победителя. И колкото по-развит е човек социално, личностно, толкова повече има шансове да стане победител.
При духовното развитие няма съревнование. А и по какви показатели да се съревноваваме? Приемането на себе си автоматично води до приемането на другите, а където има приемане – няма съревнование и желание да прекроим другите. Важно е не съревнованието, а опознаването, осъзнаването, преживяването.
- Самореализация
Самореализацията може да е под формата на самоутвърждение и самоизразяване. Ако имаме нуждата от самоутвърждаване, от оставяне на следа в историята и да изпъкнем в света, от доказване на нещо пред другите, то това е пътят на личностното развитие.
Истинското самоизразяване винаги започва, когато се срещнем със самите себе си, когато имаме силата да се видим такива, каквито сме и да изразим това в живота си, в творчеството си, в отношенията си, а не когато сме по-добри от някого, когато сме оставили нещо след себе си, доказали сме нещо на някого. Просто изразяваме това, което е в същността ни и го споделяме с другите.
Не е възможно едно развитие да се определи за по-добро от друго. Всеки сам избира пътя си. Социално благополучният човек едва ли ще застане на пътя на духовното развитие, защото и така си му е добре в живота, който има. Духовно развитие не може да се придобие в условията на благополучие. Четенето на духовна литература и знанието, сами по себе си не могат да променят нещо в живота ни.
За да се случи промяната е нужен прелом на съзнанието, който идва най-вече чрез силната болка, когато с преминаването през нея, започваш да чувстваш това, на което преди не си и обръщал внимание. Когато за нас вече е без значение да бъдем нужни на някого, защото сме най-важни за себе си.
„В един прекрасен ден може и да се откриете, но първото, което трябва да направите, за да го постигнете, е да се родите още един път, да се възродите в отношението си към живота, да разберете, че животът е живот, вие сте си вие, за да успеете повторно да се отделите от утробата на живота и да придобиете всичко съществуващо. Не е нужно да се отказвате от живота заради това, просто трябва да погледнете живота отстрани и да откриете всичко съществуващо – това наистина е увлекателно приключение.
Тогава ще разберете много неразбираеми досега неща – защо можем да пием водка и в същото време да се развиваме духовно, и защо може да не пием, да не ядем, да не обичаме, а само да медитираме, като при това деградираме духовно. И защо нищо не е необходимо условие, нищо не е задължително. Достатъчни и нужни са само два компонента – ти и светът на битието, ти и животът ти в живота. Всичко останало е изцяло персонално, вярно забележителна картина, но не е отсечка. Защото отсечката, начина на живот като отсечка, е породен от идеята за достигането, а не за постигането, породен е от идеята, че знанието съществува като идеална, отделна, изчислена, ограничена от мирозданието вещ.” – И. Калинаускас, руски езотеричен философ и духовен водач, удостоен със званието доктор по философия в областите „Философия и психология на личността” и „Соционика” от международната академия за наука и култура (IASC) в Сан Франциско.
Автор Татяна Ушакова Превод: Анита за yosif.net