Тази тема е актуална за мнозина и мен постоянно ме разпитват за мнението ми. Самата аз дълго търсех отговора на този въпрос вътре в себе си. И на някои други отговори.
Защо родителите често очакват връщането на някакъв дълг от децата си? Длъжни ли са децата на своите родители? Ако да, с какво? Колко и какво трябва да връщат? Ако не, какво да се прави? Да се пренебрегват ли тези изисквания на родителите?
На първо място ми се иска да поговорим за това как самите ние да не станем такива родители. Нека поне да опитаме.
Защо се случва така, защо родителите очакват от децата си връщането на някакъв дълг? На какво основание? Защо съществуват толкова преживявания на тази основа? Защо е чувството за вина у децата? Къде е възникнала грешката и несправедливостта? Кой и на кого е длъжен? И длъжен ли е?
Когато някой е длъжен някому, това означава, че е нарушен балансът в отношенията. Т. е. единият само е отдавал, а другият само е получавал. С времето се е натрупал дълг и първият е останал с усещането, че са го излъгали и използвали – всичко са му взели и нищо не са му дали. Няма да разглеждам ситуацията, когато първият е отдавал години наред безкористно на втория. На този свят безкористието практически не съществува. Дори в отношенията между родители и деца.
В своята грижа за децата родителите държат поне на „минимума“ – чашата вода, която детето е длъжно да им донесе. Очакват и грижа на старини, и финансова помощ, и децата да продължават да ги слушат, и да живеят така, както искат те, родителите, и да им осигуряват поводи за гордост и хвалби, и внимание. И много повече очакват, ако и да не говорят явно за това. Но на какво основание?
Действително възрастните влагат твърде много в децата си – време, нерви, пари, здраве, сили и то в продължение на дълги години. Често им се налага да оставят на втори план своите желания – заради детето. Да правят това, което не им се иска – пак заради него. От нещо да се откажат, нещо да пожертват (минимум собствения си сън в течение на няколко години).
А кой е казал, че да бъдеш родител е лесно и просто???
Минават години и изведнъж – или не толкова изведнъж – детето започва да слуша прозрачни намеци или преки указания как и с какво именно то е длъжно на родителите си. Но колко е обосновано и правомерно това? Действително ли детето е длъжно с нещо? И откъде се взима това усещане за несправедливост у него?
Родителите го преживяват тежко, понеже родителството им е коствало огромни жертви. Едностранен процес, който не им дава никакви „бонуси“ и радости. Мъчили са се двадесет години и сега очакват от детето то да ги възнагради за цялото това безобразие. Твърде много са дали и нищо не са получили. Съвсем нищо. Трябва да има справедливост!
Но така ли е всъщност?
Този свят е справедлив винаги и във всичко. Всъщност децата дават много на родителите си. По-точно казано, Бог ни дава всичко чрез децата. Дори не може да се опише с думи. Техните прегръдки, признанията им в любов, смешните думи, първите крачки, танците и песните… дори само видът на малкия спящ ангел – всичко това са подаръци от Господ. През първите години от живота на детето ние получаваме само щастие – такова, което привлича възрастните като магнит. По-натам също има толкова много различни „бонуси“, макар и в по-малка концентрация. Защото чрез децата ни се дава много – такова, което няма да купиш с пари и другаде по пътя си няма да срещнеш. Всичко е честно, всичко се компенсира – родителите се трудят, а Господ ги възнаграждава. Веднага. Цяла нощ не си спал, а на сутринта получаваш усмивка, ласка, нова дума и нови навици.
Само че за да получиш всичко това, трябва да бъдеш заедно с децата си. И да имаш сили и желание да му се наслаждаваш. Дори на немаловажното. Да виждаш всички тези дарове, да си благодарен за тях, докато децата са още малки и от тях се излъчва цялото това щастие просто така, всяка една минута. Как миришат, смеят се, обичат, обиждат се, ядосват се, дружат, опознават света – всичко това не може да не радва едно истински любещо родителско сърце. Щастието в нашето сърце – това е наградата за целия ни труд.
Защо тогава родителите чувстват, че някой за нещо им е длъжен? Мисля, защото те не са били редом с децата си и всички тези „бонуси“ и радости е получил някой друг – баба, гледачката или възпитателката в детската градина (впрочем, последната навярно също не се е възползвала от тях). Навярно родителите често са се прибирали късно у дома и са прегръщали вече заспалия малчуган. В съня му. Да, необходимо е да работиш, да се реализираш. Трябва да се тича по задачи. Детето няма да избяга никъде – има време. Не разговаряш с него, не обсъждаш какво ти се е случило през деня, а то и не разбира нищо… все тая, нали някой го е нахранил и се е погрижил за него.
Отношенията с малките често не се вписват в нашето разбиране за отношения. Какво толкова – да го изкъпеш, да го нахраниш, да го сложиш да спи. Какво ти любуване на спящия ангел! Толкова си уморен, че гледаш да легнеш някъде, обикновено в другата стая. Какво ти време да изучаваш с него скакалци и цветчета! Нямаш никакви сили да рисувате ЗАЕДНО, да лепите, пеете. Всичките ти сили са останали в офиса.
Даже ако мама не работи, на нея също не й е до тези „дреболии“. Това е такава загуба на ценно време (загуба е и времето за нея самата)! Майката трябва да чисти, да готви, да пазарува, да заведе детето на урок. Тя не може да легне до него в леглото и заедно да бърборят на неговия непонятен език – това е толкова глупаво. Тя няма никакви сили, да не говорим за време, просто да погледне детето в очите и да издиша цялото напрежение. Ако тръгват заедно по задачи, то трябва да върви бързо, а не да спира да си търси пръчка или да подритва камъчетата. Дори да е физически заедно със своето дете, всичко това преминава покрай бързащата мама.
И затова често се случва така, че неработещата майка има още по-големи претенции към децата си – тя е пожертвала всичко заради тях, дори собственото си развитие. Така потенциалната сметка нараства още повече.
Толкова ми се иска понякога да спра някоя тичаща нанякъде майка с каменно изражение на лицето си. Спри, мамо, виж най-голямото чудо до себе си! То не може да чака! То расте с всяка изминала минута и ти подарява само чудеса и щастие, а ти пропускаш всичко това, без да му обръщаш внимание! Докато строиш твърде важния за теб пясъчен замък, ти не забелязваш мъничките златни песъчинки в него.
Затова пък често спирам самата себе си, когато изведнъж са се появили „много важни задачи“, за да почетем книга с моето дете, да поиграем заедно на „Лего“ или просто да полежа редом до това спящо чудо. За къде да бързам? И защо? Не е ли по-добре да позволя на щастието да проникне в сърцето ми точно сега и да го стопли?…
Какво се получава на практика?
Хората работят дълги години, работят достатъчно трудно и тежко (не може да бъде другояче) и честно изработената си заплата дават на друго място, на някакви други хора. Защото тези хора са там, където е необходимо. Например, докато майката и бащата работят с всички сили, за да изплатят ипотеката за своя дом и да заплатят услугите на бавачката, тази бавачка изпитва щастие, тя се наслаждава на живота в този дом с тези деца. (Виждала съм много такива щастливи и удовлетворени от общуването си с децата бавачки.)
При това работилият неуморно и дълго човек след двадесет години също иска отплата за всичките тези години. И той го изисква от тези, заради които се е мъчил. (А от кого другиго?) Но не дават. И той остава неудовлетворен, усеща се излъган и предаден…
Тогава чий е проблемът? Кой е виновен за това, че ние забравяме, че на този свят всичко минава и заминава, а децата ни са малки един-единствен път в живота? Кой носи отговорност за това, че кариерата и израстването са по-важни за нас от всякакви детски дреболии и разговори? Кой плаща за решението ни, когато сме готови да дадем детето си в детска градина, на гледачката, на бабата заради някакви постижения, губейки връзката помежду ни, губейки всичко онова, което така щедро ни дава Господ чрез него?
Безполезно е да чакате връщане на дълга от вече порасналите деца. Те не могат да ви върнат това, което искате, понеже вече са ви дали много… ако и вие да не сте искали да го вземете.
Децата отдават своя дълг не на родителите си, те отдават същото на своите собствени деца и в това е мъдростта на живота. И да очакваш от порасналите си деца да ти връщат нещо означава да лишаваш от него собствените си внуци, колкото и печално да звучи това.
„Извинявай, мамо, аз не мога да ти помогна сега. Това, което смяташ, че ти дължа, ще дам на своите деца. На теб съм готова да отдам благодарност, уважение, необходимата грижа в онези случаи, когато това се налага. Това е всичко. Повече с нищо не мога да ти помогна. Даже ако много го искам.“
Това е единственото, което порасналото дете може да отговори на родителите си, изискващи то да им връща дълговете.
Разбира се, детето може и да се опита да го направи, да хвърли всичките си сили да се отплати, целия си живот, отказвайки се от своето бъдеще, влагайки не в собствените си деца, а в родителите си. Само дето и двете страни няма да бъдат удовлетворени.
Ние не дължим нищо на родителите си. Ние сме длъжни на децата си. Те са нашият дълг. Да станем родители и да предадем всичко това нататък. Да отдадем силите си за продължаване на рода, без да се чувстваме длъжни за миналите години. По същия начин и нашите деца не са ни длъжни с нищо. Те дори не са длъжни да живеят така, както искаме ние, и да бъдат щастливи по този начин, както ние го разбираме.
Единствената отплата към родителите трябва да са уважението и благодарността. За всичко, което са направили за нас, колкото и както и да е било то. Уважение към тях – каквито и да са били, каквито и чувства да са предизвиквали у нас. Уважение към тях, чрез които нашите души са дошли на този свят, благодарност за грижата им през времето, когато сме били безпомощни и уязвими, благодарност към тези, които са ни обичали както и колкото са могли, независимо от душевните им сили (впрочем, не всички притежават голяма душевна сила).
Разбира се, върху нас лежи отговорността за последните години от живота на нашите родители, когато те вече не могат да се грижат сами за себе си. Това обаче не е дълг, това е просто човечно – да направиш всичко, което е възможно, за да им помогнеш да оздравеят, да облекчиш битовите им нужди и дните на старостта им. Ако не можем да бъдем заедно с тях непрекъснато, да намерим подходящия човек, който да го прави, да им осигурим добро болнично лечение, ако това се налага. Но това не е дълг. То се подразбира, ако сме съхранили човешкото у себе си.
Децата не са длъжни с нищо повече. И ние не сме длъжни на своите родители – само с уважение и благодарност. И с предаването на най-ценния семеен опит по-нататък. Да дадем на децата си не по-малко, отколкото самите ние сме получили. Най-добре да им дадем повече – най-вече повече любов, повече приемане, повече нежност. Затова, за да не стоите с протегната ръка пред вратата им на старини, изисквайки отплата, учете се да се наслаждавате на децата си днес, когато свише ви се дава толкова много и така щедро чрез тях.
Прегръщайте ги, общувайте заедно, смейте се заедно, разговаряйте за каквото и да било, без да бързате, търкаляйте се в леглото, танцувайте, заедно откривайте този свят – има толкова много възможности да изпитвате щастие заедно с децата си.
Тогава дори трудностите няма да ви се струват толкова трудни. И работата – толкова неблагодарна и тягостна. Защото, когато си помислиш за безсънната нощ и помиришеш телцето на дребното, приятно ухаещо човече, а то сложи върху теб пухкавата си ръчичка, ще заживееш много по-просто.
Автор: Олга Валяева/knigikratko.ru