Раздялата винаги идва внезапно. Дори и вътрешно да сме си мислили за нея и да сме я искали, когато тя фактически настъпи, все не сме готови. А  когато е неочаквана, има ефекта на емоционална атомна бомба. След първоначалния шок и ступор,  буквално физическо замръзване и изтръпване, следва цяла гама от емоции, чувства и действия, от които не можем да избягаме. Можем евентуално да контролираме повече или по-малко силата на тяхното проявление, но не и тяхната наличност.

Да са те изоставили,  е някак срамно. Направили са те на глупак. Подиграли са се. Предоверил си се. Използвали са те.  Обида и възмущение едновременно. Чувство за извършена несправедливост. Всеки регресира емоционално назад в своето детство и приема случилото се като лична житейска трагедия.

Но в раздялата има и много голям позитив.

На първо място, тя ни помага да опознаем  Гнева.  Гневът е като червено Ферари – трябва да си експерт, за да умееш да го управляваш и да извлечеш полза от него. Иначе  те повлича и катастрофата е неизбежна.

Гневът е  ерупционната сила, която извършва необходимото разкъсване. Онова, което ни е задушавало, заблатеността, баналността, скуката, досадата, отегчението, рутината – всичките тези вируси и бацили, които са разболявали връзката.

Гневът е предпазната въздушна възглавница, която автоматично се задейства, когато открием изневяра и предателство. Няма нужда в такъв момент да  стискаме и да го задушаваме . Все едно да се опиташ за спреш изригването на вулкан.

Гневът е и вид анестезия към болката, която са ти причинили. Когато той излиза свободно навън, намалява физическата чувствителност на душевната рана.

Гневът е разчистващ –   както пролетно време се палят стърнищата по полята, за да се премахнат останките от миналогодишни посеви и култури, така и душата има нужда от разчистване при раздяла.

Гневът осигурява и наторяването на душевната ни почва – съзнанието , че сме се защитили, отстояли, отблъснали, извикали „НЕ“, поставили граници, дава усещане за собствената ни сила и мощ.  А тази последната ни е нужна, за да вярваме, че ще можем да се справим с бъдещето.

Гневът е и граница – той гарантира, че насилникът няма да се върне пак и да продължи вероломното мъчение (освен, ако ние не му позволим).

И накрая е важно да кажем и това – гневът няма да разреши кризата ни, но може да ни осигури онази витална енергия, с която да преминем през нея.

Редом с Гнева ходи Тъгата. Тъгуването е онази наша част в нас, която оплаква и скърби. Повечето хора не знаят да тъгуват.  Притесняват се, когато наблизо има тъгуващ. Веднага се опитват да го разведрят, да го разсеят, да му повдигнат настроението. Както с малкото дете – то се разплаче тъжно за нещо, а ние веднага „ауууу, я виж пиленцето(кученцето, книжката, бонбончето) . И така отнемаме  правото на детето да се научи да скърби. Вменяваме му идеята, че само усмихнатите хора са успешни, щастливи и пр.

Аз вярвам в скръбта. Тя ни прави по-човечни, сближава ни с Душата ни. Много често съм откривала Любовта именно чрез скръбта.

При раздяла  – скърбете. Не се крийте, не се правете, че не ви пука, защото не е вярно (пък  и никой няма да ви повярва). Признайте си я, покажете я – особено на онзи, който ви е наранил. По-полезно е да говорите за отчаянието си, за трудността да се справите със спомените – как да продължиш да ходиш по същите места, на които сте ходили заедно; как да продължиш да се интересуваш от онова,което е интересувало и двама ви; как да си лягаш в онова легло, което вече не е същото; да пиеш виното,което  е било любимо, храната, музиката, филмите. Всичко това ви е откраднато вече. Допирът до него причинява болка.  Говорете  за това. Покажете на другия раните си , за да може да осъзнае щетите, която е нанесъл.

Да сме наранени, означава, че сме били хора, които са обичали.

Скърбете достатъчно, но не продължително. Защото именно там, в дебрите на тъгуването ще започне да се прокрадва и потребността от нещо ново. Вече не ви върви да ходите на същите места, да продължите да имате същите хобита , да общувате с общите приятели. Ще се появи нуждата . Всяко скърбене е зов за обновление! Така, както регенерираме клетки в тялото си, имаме способността да възраждаме и душевни сили.  Не чувствате ли, как дори самата мисъл за обновлението вече разведрява, внася комфорт и облекчение в страданието?

Мъката, тъгата ни се дават, за да се обновим. Да изровим от дълбините на душите си нов интерес, нова надежда и нова вяра.

И започваме… с малки стъпки. Подреждаме къщата, купуваме свежи цветя, започваме да  се грижим за тялото, за детето или домашния любимец, за собствеността, работата, финансите. . После идва ред на  приятелите, хобитата, интересите.Лека – полека вземаме отново живота си в ръце.

В мъката се крие Обновлението.

И накрая идва осмислянето.

Обикновено се случва така, че по-силния е ранен от по-слабия. И това е полезно и за двамата. Ако успеят да осмислят и осъзнаят случилото се, неговата динамика, личното участие и собствената отговорност, осмислянето придобива значимост на пътека на развитието.  Силният може да стане пример, който слабия да последва и да придобие собствената си сила. Раненият, пък, ще се научи да удържа силата си, да не се отказва от нея, да не изпада в ожесточение и да не губи вяра. Ще дойде момента на прошката . На оценката и зачитането. На взаимното уважение.И любовта.

Животът винаги се опитва да свързва  две противоположности с цел да ги балансира. Случи ли се това – постига се вечността…

Автор Katerina Pavurdzieva психолог

Don`t copy text!