За всеки от нас смисълът на това определение е различен. Разликата в разбирането при всеки конкретен човек идва от едно нещо – от степента, до която си позволява да потърси този смисъл в себе си. До къде ще си позволи да стигне в онова „Познай Себе си и ще познаеш Вселената и боговете” в търсене на собственото си разбиране за собственото си „безсмъртие”.
Какво ниво на искреност може да понесе.
Аз знам, какво АЗ разбирам под „безсмъртие”.
И съм щастлив, че има достатъчно други, които също разбират. Бих желал да са много повече, бих желал всички да го разбират. Но, за мое съжаление и моя радост – това зависи от тях.
От мен зависи да разбирам кое пречи на разбирането… и ако мога – с нещо да помогна на себе си, като помогна на другите. Да откривам все повече начини за обяснение на необяснимото и откриване на скритото. Докато не стане видимо.
Дали съм „безсмъртен” или не, всъщност, няма чак такова значение. Има значение това:
Живея с осъзнаването на простия факт, че СЕГА СЪМ ТУК. И гаранции за нищо друго няма. Разбирате ли – когато сутрин се събудя, си казвам:
„КАКВО ЧУДО Е, ЧЕ МЕ ИМА ТУК! Какво бих могъл да съ-творя днес? В този прекрасен,… в този ужасен,… в този непредвидим,… в този безкрайно интересен свят!” Разбирате ли – АЗ СЪМ УДИВЕН ОТ ТОЗИ СВЯТ, И СЕБЕ СИ В НЕГО.
И удивено изживявам всеки ден със съзнанието, че светът е прекрасен, ужасен, непредвидим и безкрайно интересен… Че Смъртта и Животът си играят на криеница с мен, като присъстват навсякъде и никъде, и постоянно си разменят местата, като правят света още по-интересен, а мен – още по-удивен.
Аз не искам да създавам излишно напрежение, ненужна драма, самоцелно разрушение на тази „детска площадка за игра“.
Искам да се радвам.
По тази причина (както и всичко споменато до тук) гледам внимателно, слушам внимателно, говоря внимателно, докосвам внимателно, стъпвам внимателно, дишам внимателно, ям внимателно…
Руша много внимателно, когато това, в което вярвам със сърцето си, го налага…
Живея внимателно и с радост. Творя внимателно, удивен от всичко, което съществува и от собственото си съществуване.
Осъзнаването на чудото от собственото съществуване е Пътят, по който вървя.
Пътят ми минава през небето – спокойната тиха радост е моят основен парашут; чувството за хумор – запасният.
Пътят ми минава през морето – спокойната тиха радост е корабът-майка; чувството за хумор – спасителната лодка.
Пътят ми минава по сушата – радостта и чувството за хумор пак са там.
Не забравям – постоянно поддържам и усъвършенствам и основното, и резервното средство за спасение в този непредвидим интересен свят.
Смейте се от сърце, ако можете.
Ако не – просто се усмихвайте. Отвътре – навън. Не само с устните, но и с очите, и със сърцето. Не ви трябва „усмихната маска”.
„Маската” е само в краен случай. Отвън – навътре.
Резервното средство зад резервното.
Но и то помага, защото всичко е свързано.”
ОТ „Пътеката на Незнайният Воин 2“
Via Ивайло А.