…и понякога отнема доста време да разбереш, че това далеч не е фатализъм…

Не ми е удобен този свят и правилата му и не знам какво да направя. Най-лесно е да се върна в нефизическия свят, но съм сигурна, че съм дошла с точно обратната цел. Дошла съм да поживея, да видя, да се отвратя и да си кажа: „Аз за да остана, нещата трябва да се променят, иначе не е живот това.“ Не знам защо системите, които съществуват, все още действат, при положение, че 90/100 са в ущърб на народа. Не знам защо законите не само не защитават индивида, а го ограбват. Не знам защо животът на средностатистическия светски човек е рамкиран и предопределен от държавата, в която се е родил, без право на „обжалване“, защото в много случаи свободата би била равна на затвор (ако реша например, че не искам да имам лична карта). Не знам защо жените и мъжете по света са заставени да изглеждат и да се държат по определен начин. Не знам защо всички трябва да имаме едни и същи ценности и идеали (училище, работа, партньор, семейство, деца, дом, кола, внуци, парцел в гробищата). Не знам защо всяка секунда от всеки ден единствената цел на човека е да намери спокойствието в себе си – минутите, секундите, в които да не го е грижа за нищо, освен за сегашния момент. Не знам как хората, които успяват да го направят, живеят нормално с мисълта, че те са си уредили живота, но на другите системата им изпива живота ден след ден. Още по-непонятни са ми хората, които защитават системата и казват „Ама аз обичам да си продавам живота и времето и мечтите на безценница, така знам, че държавата се грижи за мен и съм полезен на обществото“. Не знам как си вярват. Не знам колко време си втълпяват, че невзрачния живот, който живеят е това, което винаги са искали. Богатите хора се побъркват един по един и някои страдат повече дори от бедните, които пък умират от недоимък и проблеми от друго естество. Децата се опорочават в най-ранна детска възраст от стари недодялани модели или пък нови фанатични крайности. Образованието следва един и същ олигофренски тертип, който тормози в пъти повече детето, отколкото да го вдъхновява и стимулира да знае и може повече. Продължаваме да гледаме света с неандерталски очи – в болниците ни касапските истории продължават, без никой да търси истинските причини за болестите; в науката всеки учен е с диоптър (неслучайно е нарицателно това, че когато човек си сложи очила дава вид на „по-умен“, но не е) защото от страх е станал късоглед и не вижда по-далеч от носа с.. учебника си; в обществото ни продължаваме да се обвиняваме един-друг, докато единствената борба, която трябва да водим е с това, което води до ограничаване на свободата и експресията на всеки един от нас; съдебната ни система затваря и ограничава насилниците, лудите и престъпниците в света, като това отново не лекува източника на проблема, въобще… loop-а е безкраен. Всичко е направено така, че човек да тъпче на едно място, докато не умре, защото крачката встрани е равнозначна на социална или физическа смърт по бърз или бавен начин. И преди да се превърна в черна станция окончателно, ми се иска да разбера… дали… няма хора, които виждат как всичко това може да се обърне. Едно обръщане на полюсите ще помогне ли? Едно земетресение, което да разтресе всички континенти и да изравни със земята всичко построено. Един вулкан, който да заличи половин континент. Една вълна, която да потопи друг. Наистина ли до там стигнаха колективните ни мисли и желания за ново начало, след като да строиш върху вече осрани основи би било повече от глупаво и наивно? Казах, че това ще е негативен пост, но за мен не е. Нито беше негативен клипът ми „Излез от съня“, въпреки че много хора го възприеха като фаталистичен. Както се казва в един мой любим филм „Destruction is a form of creation“. Не мога повече да живея пластмасовия ни живот, колкото и психиката ми да ме предпазва от реалността и да ми дава кукички, за които да се хващам ежедневно. Музика. Допир. Вкус. Близост. Знание. Споделяне на знание. Всичко това е прекрасно, но докато не отвориш отново очите си и не видиш борбата в животите на хората, около теб. А най-ужасната част е, че знаеш, че не можеш да направиш нищо по въпроса, защото насила хубост не става. Знаеш, че колкото и сила и вяра да налееш на някого, с всяка крачка все по-далеч от теб, той я губи капка по капка, ако не успява сам да я генерира в себе си. Иска ми се от утре всички в целият свят да имахме смелостта да извадим извън строй перфектно „смазаната“ и смазваща всеки машина, в която сме се родили, но както в училище… когато няколко човека искат да избягат от час, все се намират достатъчно много, които ще останат в стаята, не от желание, а от страх. Затова и Левски е казал „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.“ Защото се палим, горим, после като опре до действия, подвиваме опашка и казваме „Ама то… няма как сега да стане.. имам отговорности, кой ще гледа детето, кой ще нахрани котката, кой ще плаща сметките, кой ще поддържа къщата..“ Докато си гледате къщата и сметките, детето ви ще расте в същия затвор, в който живеете и вие. Щом това е най-доброто за него, нека. Щом това е „малкото зло“ за всички ни, супер. Но аз няма да живея така. Докато съм жива ще мисля за начини, по които да се измъкна, ако се примиря, ще загубя всичко и ще съм предател в собствените си очи. Който знае коя е тази стая, нека се срещнем там. Първо в мислите си, а след това ще ѝ намерим и материален еквивалент.

Edit: Странно е, когато ядът и това да си кажеш всичко, както го чувстваш, независимо дали е истина или не, всъщност те завежда на по-добро емоционално място. Показва ти, че дори проблемното е най-продуктивният създател на ползотворното.

Автор Ванеса Виденова

Споделете тази статия, ако ви е харесала.