(текстът не е хора със слаби сърца!)
„Добре, умираш. Представи си, че се връщаш при Източника. Ставаш част от колективния разум отново. Имаш това спокойствие, което толкова търсеше. Вече не боли. Наблюдаваш Земята от високо и вече не участваш в тази игра. Оставил си я настрана и просто наблюдаваш безпристрастно лудостта, която цари там.В това състояние искам да си зададеш един въпрос: „А сега какво?“
Това, което ще разбереш, че следва е, че няма накъде да продължиш от спокойното ти неподвижно състояние на смърт. Вместо да е райско усещане без край, по-скоро се усеща като край на експанзията. Тогава душата пожелава да продължи да се движи, като се върне на Земята отново. Това е горивото, което задвижва прераждането. Смъртта е просто спирка по пътя и докато стоим и чакаме там всъщност, нямаме търпение да започнем да се движим отново.
В този ред на мисли, ако смъртта единствено ни подтиква отново към живот, защо да го напускаме въобще? Защо не се опитаме да постигнем нещо, с това, което имаме, вместо да започваме от нулата отново? Душата ти иска да бъде тук, точно в това положение – иначе не би дошла в подобни обстоятелства. А най-интересното е, че ти всъщност не искаш да умреш, просто искаш да спреш да усещаш това, което усещаш и мислиш, че смъртта ще ти даде точно това.
Но ако не е истина? И ако всъщност не си сам в това?
Тази болка не цели да те нарани, а точно обратното – плаче за вниманието ти и те кара да вземеш правилното решение, а именно намерението да се посветиш на ролята, която си си избрал преди да дойдеш.“
Живот след смъртта на физическото тяло?
Това са нечии размисли, не мои. Но ме подтикнаха да разгледам назад отношенията ни със Смъртта, а те косвено са…интензивни.
Тя непрекъснато диша във врата ми или се срещаме почти очи в очи след като всичките ми близки хора и някои домашни любимци предадоха Богу дух в ръцете ми – аз има затворих очите, аз стоях с тях до последно и им давах сила и кураж да си тръгнат.
Подозирам, че още в утробата биологичната ми майка е полагала усилия да ме махне от себе си – по една или друга причина не е успяла и ме е изоставила в институция – за няколко месеца. Имало е защо, но това е друга тема. Трябвало е да оцелявам без жената, която ме е родила и по подразбиране трябва да се грижи за мен – това или генерира гигантска сила да останеш жив или се предаваш. Трябва да направиш избор!
Какво се случва пренатално – докато сме в утробата?
Рядко се говори за влиянието на процесите, случвали по време на нашето пренатално развитие.
Колко желани сме били?
Как се е чувствала нашата майка, когато е разбрала, че е бременна?
Как се е чувствала в различните стадии на бременността?
Колко подкрепена, обичана и обгрижвана се е чувствала?
Какви са били взаимоотношенията и с баща ни, със нейните майка и баща?
Какви вярвания е имала тя за себе си и за света?
Какъв пример за обич е имала тя от своята майка?
Всичко това се отразява много по-силно на нас като хора, на здравето ни, на вярванията ни, на подсъзнателните механизми, които дирижират живота ни, на това колко щастливи и удовлетворени от живота се чувстваме, от колкото случките от детството ни. Всичко това дава отпечатък върху генетичния ни материал и оставено непокътнато, непогледнато, игнорирано, го предаваме и на нашите деца и те на техните и така докато някой няма смелостта да прекъсне цикъла.
Защо не помним или дарът на това пътуване?
Явно още в утробата, пренатално съм избрала да генерирам гигантска сила за да остана жива. Виждам достатъчно хора изоставени от биологичната си майка, които са решили друго и са се предали. Осиновена съм на 8 месеца, това със сигурност е дало някакъв 1-воначален положителен тласък…но по разни причини и обстоятелства, веднага съм изпратена далеч от новите си родители – при техните родители на отглеждане 24/7(т.е. като в приемно семейство при новите баба и дядо).
Не знам със точност как е било с тях, но отново съм била пред същата дилема – пак не те искат, но е малко тъпо да те върнат или махнат(какво ще кажат хората?!) Пак трябва да включиш гигантската си сила за оцеляване за да останеш жив, като сега има и дозички любов, но тя идва към мен…избирателно. Това е продължило дълго – докато навърша 2г. Тогава баба ми(или по-точно казано приемната ми майка) се е „разбунтувала” и свикала фамилния съвет. В резултат родителите са ме прибрали при тях, но…са ме дали на седмична детска ясла – тогава почивен ден е бил само неделя и само тогава съм прекарвала време с тях. Какво точно се е случвало – само тялото ми помни. Вцепенявам се при раздяла и преставам да чувствам – защитен механизъм.
Да, пак съм се оказала пред сходна ситуация – май пак не съвсем ме искат и пак трябва да включа гигантската си сила за оцеляване за да остана жива – като сега дозичките любов са само в неделя. Е, по-добре е от нищо. Това е продължило поне година – докато съм станала на възраст за детска градина и тогава дъхът на смъртта се отдръпна. Спомням си как ми просветна в душата – по скоро като усещане. Нещата постепенно са се нормализирали за доста дълъг период.
Имало е странен проблем с мен – приемала съм много малки количества храна между 4 и 7 годишна възраст – в здравния ми картон за 1-ви клас(7 год) пише ръст 111см. и 19 кг. – това е критично малко. Може би живецът е останал също критично малко просто защото нямаш желание да живееш – от разнасянето като куфар насам-натам онази гигантска сила за оцеляване се е поизчерпала.
Имам ясни спомени как проблема с храната се обсъждаше мноого често, но главно се е обсъждал – без сериозни действия. Принципа на семейството беше да не им създавам проблеми защото е…досадно и отнемат време и усилия, които могат да се използват за по-приятни неща. А аз създавах проблеми не само с НЕхраненето, а и с неща, които виждах, чувах, а другите – не. Прекалено вглъбена и трудно комуникираща – вероятно съм събирала вътрешните си сили.
Причини да съществувате в човешко тяло на Земята?
В училище обаче, се оказа мнооого интересно – стана ми любимо като…убежище. Поглъщах знания с гигабайти. Това се отрази на оценките ми и отношенията на учителите към мен – т.е. силно положително. Разбира се, и на отношенията с родителите ми – успокоиха се, че откаченото, странно, нехранещо се, вглъбено в себе си дете, всъщност е повод за гордост. Всичко това, обаче създаваше проблеми с връстниците ми – не ме харесваха. Имах приятелки, но трябваша аз да полагам усилия за да има приятелство. Бях най-дребна и най-слаба физически и винаги на последно място в строя. Започнеше ли часът по нещо, нещата се променяха и тогава ставах първата в класа – отвръщаха ми с тормоз, подигравки, обиден прякор(„фасулчето” – защото съм дребна и метафорично да бъда уязвена), понякога и бой – просто така.
По стечение на обстоятелствата баба ми(приемната ми майка) от 2-клас дойде да живее с нас за да не е сама и далеч, имаше и финансови причини. Изпълни се най-големия ѝ кошмар – трябваше отново да се грижи за мен. От този период вече имам много ясни спомени – на липса на всякаква емоция, на грижа, която е без забележки, но някак лишена от топлота и обич. Това ме навежда на размисли какво се е случвало до 2 годишната ми възраст, но историята мълчи. Утежняващ фактор беше мноого трудните отношения между майка ми и баба ми(дъщеря и майка, а не снаха и свекърва) – или бяха скарани и дълго не си говореха или се караха – май нямаше средно положение.
Със сигурност не е било лесно за никоя от двете, а баба ми тогава е била като в капан – нямаше как да оцелее сама финансово. Прекарвахме време заедно в къщи, но тя вечно беше намусена и почти не говореше. Все пак издържа в тази трудна ситуация около 4-5 години и когато бях на 13 буквално ѝ се пръсна сърцето – получи инфаркт докато закусвахме заедно в кухнята. Издъхна в ръцете ми на пода в кухнята. Родителите ми сменяха тапети в една от стаите и дойдоха бързо, но всичко беше свършило. Не исках да повярвам и хукнах към поликлиниката, която беше наблизо. Валеше дъжд, беше октомври – чак в поликлиниката ме попитаха защо съм по чорапи и без яке. Защо не са се обадили на Спешна помощ по телефона – нямам идея. Доведох лекарите, но разбира се, беше късно.
Пак се вглъбих навътре защото много ясно се срещнахме със Смъртта и си спомних осезателно всички стари усещания и страхове. Юношеството чукаше на вратата, отново само училището ме интересуваше задълго и това ме спаси. Постепенно спрях да мисля за Смърт, да чувам неща, които другите не чуват или поне ги заглушавах. Върна се гигантската сила за живот. На 16г. открих секса и имах късмета да имам за „учител” човек, който зададе високи стандарти – това беше и дар, и проклятие защото се оказа, че твърде малко момчета се справяха. И това продължи ужасно дълго.
Животът си искаше своето – студентство, омъжване, дете – малко рано за сегашните стандарти. Напълно изчезна дебнещата сянка на Смъртта. Докато не станах на 29. Тогава мама ми разказа за осиновяването с много факти и подробности и този разказ ме разцентрова до основи. Оказа се, че въпреки, че съм била сигурна на 98%, съм таяла надежда, че може би не е вярно. Мама беше с рак и на двете гърди – затова счете за важно да си излее душата, но в случая нямаше много грижа лично за мен. Вероятно е нормално в такава ситуация.
И ето, че пак се срещнахме със старата познайница Смъртта – положих огромни усилия да помогна на мама и получих отсрочка от 3 години. Влоши се рязко – постъпихме заедно в болница и аз като придружител. След 3 дни си отиде в ръцете ми от инфаркт – този път не беше като студен дъх, беше вледеняващо душата защото въпреки тежките неща, които се бяха случили с мен в първите 3 години от живота ми заради някои решения на родителите ми, следващите 25 мога да нарека само прекрасни. Мама беше като мой най-добър приятел, душеприказчик, най-тежкия критик и най-силно обичащия ме човек.
Петте най-чести угризения на умиращия…
С баща ми не беше точно така и 1-вата ми мисъл към Смъртта беше: „Защо ми отнемаш точно мама? Защо не татко?”
Е, наложи се дори да живеем заедно с него в едно жилище защото и той вече имаше нужда от помощ и грижа – почти не се промениха отношенията ни. Колкото и да опитвах, отваряне от него към мен не се получи – не споделя, не иска и да му споделяш, повърхностни разговори без дълбочина. Нямам отговор защо. След няколко години и той рязко се влоши и се наложи да съм плътно до него 30 дни. Гаснеше бавно и никак не му се умираше макар да беше на 83.
Вече имах натрупано доста познание за смъртта – от книги на Долорес Кениън и Майкъл Нютон. Последните 3 дни бяха трудни емоционално за мен, но изследователя в мен регистрираше всичко, което знаех и то се изпълняваше наистина точка по точка. Нямах страх или дискомфорт лично за мен както когато бях малка – освен, че все пак това беше баща ми и аз го обичах. Успяхме да си кажем много и важни неща, което ми стопли душата, но нямаше как да се компенсират годините, които бяха пропуснати – от него. Получих практически доказателства за всичко, което знаех вече – а аз доста се поинтересувах през годините по темата „как душата си заминава”.
✨Душата помни и последното си заминаване
На фона на всички тези споделяния и разсъждения, сега с промените в тялото и здравето, от които не мога да се оплача, отново започнах да усещам вледеняващия дъх на Смъртта и да размишлявам как ще си замина?
Затова и написах това…есе посветено на Нея, Смъртта. Пожелавам си да не е унизително за достойнството ми и да е от раз! Извинете за многословието! ~ 100Ѣновска Маргарита
Възползвайте се от възможностите на Нумерологията чрез Премиум-Пакет „ИСКАМ ВСИЧКО ЛИЧНО ЗА МЕН“, включващ:
Анализ на дата на раждане(за вас)
+Анализ на име
+Годишни потенциали
+Изследването Връзка с предците
+Съпоставка за съвместимост с любовен партньор
+ Бонус: Мандала за благоприятност(4 карти)
+ Бонус: Лична числова мандала(рождената карта+име):
https://5itagor.com/uslugi/
„Персонални нумерологични анализи с мен, 100Ѣновска Маргарита – дълбока яснота за посоката ти, без губене на време. Светът има нужда от хора, които вдъхновяват другите да намерят себе си.“
Какво ще ви дадат Персоналните нумерологични анализи с мен?