Темата е за сираците в различните житейски  варианти. Заради факта, че са осиновени, обичани и подкрепяни от новите си семейства, приятели, партньори и близки, мнозина от тях никога не биха казали нещо, което дори и малко да се доближава до неблагодарност. Но истината е, че голям процент от тях, тихо страдат, дълбоко в себе си. Все още, до ден днешен, а може би и винаги в малка или голяма степен. Защото колкото и любов да са получили в годините след раждането си, в много случаи те са били заченати без нея. Случило се е по невнимание. Или без желание. Нерядко насилствено. Или като цяло в дотолкова неблагоприятни условия, че да възпрепятстват родителите от това да задържат детето. Има и много случаи, в които майката пък взима съзнателно решението да го остави в ръцете на някой друг. Да израстваш в тяло, което не те иска, не е добра предпоставка за живот изпълнен с любов. И когато казвам това, визирам както хората, които наричаме сираци, така и тези, които не наричаме сираци. Самият факт, че жената изпитва гадене и повръща в първите месеци е сигнал, че тялото се опитва да изхвърли нещо, защото не го приема в цялостта му. Ако отидете при лекар ще ви каже, че това е нормално и ще ви обясни всичко по физиологичен път, казвайки ви, че това е част от нормалната бременност, но това е лъжа. Лъжа, която е нормализирана до степен на правило. Хората не сме слепи обаче, много добре знаем, че не всяка жена има тези симптоми при бременност и че не е „случайна късметлийка“. За някои жени няма гадене, няма повръщане и бременността дори е прекрасен период, в който се чувстват по-живи от всякога. Но защо тези жени са рядкост? Защото хората с вяра по-силна от страховете им са рядкост. Дори на съзнателно ниво жената да иска дете, подсъзнанието (индивидуалното + родовото) може да плете паяжини от ужасяващи сценарии и спомени, които да стимулират негативните симптоми. Може самата тя да се притеснява от това, че няма да се справи, и дори само заради това тялото действа в синхрон с мислите ѝ (както винаги прави, но за това ще говоря в клипът за болестите, който ще снимам скоро) и започва да ѝ помага „с проблема“, като в някои случаи се стига дори до спонтанен аборт. Има хиляди фактори и обстоятелства, при които се случват странните неща, които се случват на жените в този период, но фактите (на този етап) говорят, че жените масово изпитват страх свързан с раждането и това да имаш дете. И точно така се раждат сираците. Сираците не са само децата, изоставени от родителите си. Сиракът е симптом на общество, което не знае още как да се поддържа не просто живо, но функциониращо по осъзнат начин. Човек, който не се е научил да се приема в цялата си същност е сирак спрямо самия себе си, защото е изоставен на първо място от себе си. Изоставя сам части от себе си, които не приема, не разбира, затова потиска и пренебрегва. Как след това няма да роди продължение на този модел? Как майката/бащата няма да предаде хроничните си болежки и на детето си, след като те са резултат именно на същите потиснати части от психиката им? Всичко метафизично си има физично обяснение и паралел, защото всичко винаги е било едно. За щастие, хубавото е, че времената се променят и вече научаваме за всичко това. Вече мислим повече и по-съзнателно на тези теми, за да не раждаме хора, които да живеят в отчуждение. Опитваме се да не бъдем майката, която ражда, защото „трябвало да има дете вече, на колко години е станала“ или която „каква жена е, ако няма дете“. Или тази, която не може да задържи партньора до себе си, защото той ѝ е поставил ултиматум, че трябва да има наследник. Или тази, която е забременяла, заради лъжа. Има толкова много, хиляди, условия, в които едно дете може да се появи и масово в цял свят се раждат сираци. Сираци, които отиват в приемни семейства. Сираци, които се чувстват нежелани в собствените си кръвни семейства. Хора, които се чувстват сякаш не принадлежат на биологичния си вид дори, толкова дистанцирани от идеята за това тяло и този живот. Продължавайки тази тема, която знам, че не е по вкуса на всеки, защото е болезнена, а за мнозина тайничко гузни, допълнително афектираща, само ще кажа това, което загатнах и в предишния ми пост – поемете отговорност, преди да поемете отговорност. Детето е товар (в най-хубавия и в най-лошия смисъл на думата), който не можете току-така да свалите от гърба си, веднъж наели се да го понесете. Това да носите в себе си и по-късно в ръцете си живот, е нужно да е чрез прегръдка и с отворено сърце, а не с пуфтене и пасивно негодувание, защото идеята всъщност никога не е била на душата ви. Не сте лоши хора, ако нямате дете и не се усетите никога готови, но ще направите трудно поправима грешка, ако въпреки това, решите да родите. Много обичаме да говорим за прираст, за процент раждаемост, сякаш говорим за това колко килограма ябълки сме набрали този сезон. Има ли смисъл обаче да говорим за количество, ако не можем да предоставим качество? Качество на живот, качествена любов, качествена среда, сочна, сладка и пъстра ябълка. Работата през пръсти е в пъти по-негативен вариант от несвършената работа. Или ще правим нещата с желание и отдаденост, или по-добре да не ги правим въобще. Писна ми да живея в свят на фалш, ценя истинските неща, откровеността. Много хора ме гледат странно, защото не се срамувам от това да следвам вътрешната си истина във всички сфери на живота си, но гарантирам ви – струва си. Знам, че понякога натискът е огромен, но не вярвам, че сме слаб народ. Имайте силата да бъдете откровени със себе си и с хората, около вас, колкото и неприятна да е вашата истина в очите на някои от тях. Така или иначе да угодиш на всеки не можеш, затова направи връзката си със самия теб най-важната в живота си. Ако тя е здрава, всичко, което ще произлезе от нея (партньорство, деца, дори следващият момент) ще бъде здраво също, толкова е просто.

Автор Ванеса Виденова

Споделете тази статия, ако ви е харесала.